Марин Ботунски - Ранни дългове ((книга първа))

Когато подготвяхме в Издателска къща „Будилник“ първата му книга „Мълчание от думи“ (годината е 1992-ра — началото на една продължителна бездуховност и на ходенето на България по мъките), поетесата Надя Попова се отзова за нея така:

„Иска ми се да започна с ред от едно стихотворение, включено в книгата: «Колко първи неща са преминали… Колко първи неща предстоят!», за да кажа, запазвайки препинателния знак! — днес, когато толкова неща свършват, преди още да са започнали, когато нематериалните ценности са натикани дори не в килера, а на бунището, появата на дарование от такъв порядък е още по-ценна. Казвам това без екзалтация, въпреки възклицателния знак, както и без традиционното снизхождение към дебютант; за Людмил Рашев е неуместно да се говори като за начеващ поет не само защото той е познат на четящите поезия от сериозната литературна периодика. А защото в стихотворенията му освен очевиден, силен талант има и безспорно майсторство, това, което се нарича професионализъм. Малко е да се каже, че Рашев гледа света с очите на поет; този свят се пречупва през погледа му така, че дава впечатляващи художествени резултати…“

„При Людмил Рашев — пише по-нататък редакторката на книгата — в движение е интелектът, той притежава завидна ерудиция, която обаче не е повърхностно — задълбочена, т.е. сама за себе си, а одухотворява размислите му за смисъла на нашите усилия и придава многовариантност, артистизъм на поетическите му въплъщения. Ще приведа един пример, стихотворението «Акварел» с посвещение на Марина Цветаева — то не само асоциативно, но и ритмически отвежда към цветаевското «Един мой прадядо е бил цигулар…» Но дори читателят да не познава чак до такава степен творчеството на голямата руска поетеса, за да направи паралела, той пак ще намери в българския отглас отражение на размислите си за вечното, генетически обословено непокорство пред обстоятелствата, за корените на достойнството, този път чисто българско, които са по-жилави от всичко…“

Цикъла стихотворения „Край ствола“ носи най-радостните открития на младия поет. Там са стихотворенията „Родина“, „Бащиния“, „Очевидец“, „Колаж“, „Реминисценция“. Те разкриват и погледа към света, и посоката на бъдещите търсения, и техническата прецизност на Людмил Рашев.

Точно стихотворенията в този цикъл дадоха основание на талантливата Надя Попова да каже: „Добре дошъл, най-малък братко! Златната ябълка не е привилегия само на най-големите братя или пък на Триглавата Ламя! И да не я притежаваме, ние, които се храним (и храним) с «шепа думи», ще я пазим винаги от нечисти посегателства, ще бдим «със сърце незаспало и в душата си — с нож!»“

Независимо от радушния прием на първата му книга, от високата оценка на критика и читатели, Людмил Рашев не се забърза да издава новонаписаното, да брои на колко книги е автор. С трудностите на живота, които се сервираха в изобилие на всички, той преодоляваше и една от най-претенциозните трудности в литературата — да се изчиства шлаката, макар и от живо тяло, да се оголват проводниците — нерви, с които поетът може да долавя и най-нежната радост, и най-тихите стенания на човешката и на обществената душа.