Марин Ботунски - Ранни дългове ((книга първа))

„Сега ще ви е трудно без мен…

Трябва да е чисто и подредено, все едно че сме всички заедно. Трябва да посрещате всеки приятел, все едно че съм у дома…

Обличайте се…

Обичайте се…“

Повечето съвети са към Сребринка, тогава още дете. „Ти, мама, ще си домакинята в тези дни“. Мен пък ме съветва: „Пиши, както ти можеш“. И ме е засилила, ето как: „Както ти можеш — никой не може“.

Тя така и разговаряше с нас. Така съществуваше.

Пак прелиствам това писмо: „Мили мои…“ Обръщението е било към всички — у дома, в работата; към приятелите, другарите, познатите — близките и далечните.

… Сега щъркелите се връщат. Вглеждайте се, все един ще се завърти над вас, ще разплеска криле, или ще ви поздрави с тракането на клюна.

— Честита пролет, мили мой!

Дръжте се…

Ето това е Елена.

И няма как да не остане в нас и с нас — жива завинаги!

12 април 2003 г.

Тази книга се завършваше, когато поетът Людмил Рашев донесе у нас два листа, изписани на ръка, свенливо ги подаде и каза — ако е възможно да има и негова дума за Елена. Ето я „думата“ му:

21 януари.

Осиротяхме. Отиде си от живота един от най-талантливите писатели не само у нас и не само в Европа — Йордан Радичков.

Отиде си в януари, месеца, който смяташе за най-българския месец. (Има и пиеса „Януари“).

Магьосникът на българското слово ни остави да зъзнем в студа. Не само ние зъзнем, малобройните му приятели, не само многобройните му читатели, но и българските думи. Той имаше любопитството и умението да ги събира всичките, да ги гали и да ги различава. Наричаше ги познати, опитомени („дето сме ги превърнали на кираджийски коне и всеки ги бие с камшика“), диви. Думи, които се задъхват по стръмнините, други, дето без всякакъв възторг си махат опашките, трети „готови винаги да се подмажат,… винаги ще изтичат някъде услужливо“, но и такива, дето „разбиваха страховития впряг, изпокъсваха ремъците и потъваха в тъмните гори и пасбища на въображението“. Сега те клечат в януарския студ, потресени от загубата на грижовния Стопанин. Неизразимата. Защото Стопанинът, който умееше да ги събира така, че и най-незабележимата да получи нов смисъл и сияние от неочакваната съседка, вече го няма. Няма го магьосникът, дето умееше да ги кара да се трудят ден и нощ, да се молят и да градят, да извайват не какво да е, а народната душа.

Но пък доловените й черти, направените ескизи и рисунки са в неговите книги, и в душите на читателите. Нали суматохата, тенците, верблюдите, привързаният балон, врабчетата, свраките, Коца Герасков, коженият пъпеш, шипковият храст, словесните портрети на Григор Вачков и Методи Андонов са тук. И по всички страни на света.

Значи Йордан Радичков пак е тук, пак е с нас.

Всяка година, в провеждания Национален конкурс „Живеем в земята на Ботев“ участват близо толкова деца и юноши от родината, колкото бе Ботевата чета. Всяка година една Ботева чета на мисълта и чувството прелита от всички краища на България до града под Околчица. За да преосмисли подвига и поетическия гений, да преоткрива пророчествата на този, който не може да се мери с обикновена мярка, и който остана единствен и неповторим, велик и безсмъртен като народа. Да доказва своята любов към Христо Ботев. И към родната земя. Както красиво го каза през 1996 г. петокласничката Лидия Стоянова: