Марин Ботунски - Ранни дългове ((книга първа))

Десетокласникът Иво Илиев от Варна: „Той е вечен като България. Неин символ, неин гений. Той е голям и безсмъртен като Балкана, който му даде своя скут за люлка и своя връх за вечен дом.“

Яна Цанева, десетокласничка от Търговище: „За него сякаш всичко е казано, намерено, изпято, написано и прочетено… Пожълтелите страници на историята пазят много, помнят много… Знаят го, но не го разбират, имат го, но не го показват… Ботев е в нас! Всяка клетка знае, помни и пази — него. Ние имаме неговия пламък, той тече в кръвта ни, имаме искрата в сърцето и очите си.“

Деляна Христова, седмокласничка от гр. Исперих: „Питам се дали някой от днешните политически мъже прилича на него, но не мога да си отговоря. Просто защото няма такъв. Едно е да кичиш удобните си кабинети с лика на Ботев, съвсем друго е да живееш по неговите завети. Да обичаш народа и Родината си, да се откажеш от славата, от суетата и еснафското благополучие, от скъпите коли, луксозните вили и тлъстите банкови сметки, да се бориш за благоденствието на народа си, а не за своето собствено. Да ходиш между хората с високо вдигнато чело и открито да срещаш погледите им, а не да криеш очите и нечестивите си мисли зад черни очила…

Много, много трябва да се учим, ако трябва — да повторим урока, даже и класа. Но да запомним добре как се обича родина и как се служи на народ…“

Светлана Терзиева, единадесетокласничка от гр. Тутракан: „Къде е земята на Ботев? Там, където духът се извисява със смелите пориви на сърцето. Там, където цари свята правда и равенство. Там, където е свободата.

Къде е земята, в която живеем ние? Тук, където сърцето е паднало в несвяст. Тук, където «царица е парица». Тук, където е слободия.“

Лиляна Емилова Кисьова, седмокласничка, с. Устина: „Сякаш най-красива е луната над българската земя, над възвишенията: показва се, после се скрива зад облака, а вероятно тогава децата на България сънуват най-хубавите си сънища. Наесен клоните на овошките се огъват под тежестта на едрите и сочни плодове. Зиме светът в селцата е бял, тихите къси улички стават тесни и малко мрачни, а къщите сякаш се доближават една до друга, за да се стоплят. Зиме лятната гълчава секва, а край печките, насядали върху преливащи от багри старовремски черги, майки и баби плетат, предат и придремват. Този чар, тази красота може да се види и преживее най-силно на българската ботевска земя.“

Гален Дамянов, десетокласник от гр. Сливен: „Моята българска мечта е да се осъществя тук, на родната си земя — при ласкавата усмивка на мама, под мъдрия поглед на татко и със закачките на батко. Ще се опитам да променя света, в който живея. Как — все още не знам. Но съм сигурен, че той трябва да е светъл и добър…

Остава горчивата болка, че днес носим дрехи втора употреба и се чувстваме като хора втора ръка. Но жива е водата, която извира от земята на Ботев. Тя все още не е втора употреба“.

Живко Веселинов Василев, деветокласник, гр. Сливен: „Ботевата поезия е като планински извор — всеки може да се наведе и да пие с пълни шепи. След всяка глътка човек сякаш се чувства възроден и повече българин“.

Юлияна Стефанова, дванадесетокласничка, гр. Попово: „Няма го Ботев да ни каже: «Сега е най-сгодно време да покажем на света, че и ние сме достойни за свобода… ако не искаме да бъдем последни…» Като че не можем сами да съхраним тази свобода. Все някой трябва да ни води… Обърнахме поглед към Европа с надежда за по-добро. А тя ни вика: «направи това и тогава». И ние послушно го правим, послушно, като вечна рая, даваме туй, което ни поискат. Сякаш Ботев е предрекъл: «За българина днес е свободно да дава всичко, каквото му поискат — и ризата от гърба си биля може да даде, ако му кажат само…»“

Гюлден Ахмед Мердан, единадесетокласник, гр. Кубрат: „Огледайте се и ще видите колко младежи напускат страната. Напускат, но не заради робство, а заради насъщния. Няма робия, няма пари, а без тях не се живее. Търпи народът, така, както е търпял и по времето на Ботев. Него упреква поетът в «Елегия» и в «Народът вчера, днес и утре». Съвсем на място би бил неговия въпрос: «Тогава трябва ли да стоим и да бъдем прости зрители на драмата, в която би трябвало да бъдем сами ние актьори?»

Нали ние, хората, управляваме живота си, ние сме неговите творци.“

Недялко Атанасов Недялков, единадесетокласник от Варна: „Светът е изпълнен с тъга и жадува изцеление. Нямаме очи, за да видим, уши, за да чуем и сърца, за да ни заболи…

Земята на Ботев… Тя е същата. Ние безразсъдно сме се променили. Объркани, лишени от корен, сиротни, бедни духом забравяме за скритите в нея съкровища. Подобно на сина от библейската притча някога ще се върнем при нея — и може би по-добри. Дали ще ни приеме?“