Петър Бобев - Тайната книга

Веднага щом излязоха от градските врати, старият тамплиер погледна нагоре. Знаеше какво ще види. И го видя. Сърцето му се разтуптя. Иззад ожънатото поле, обрамчено от тъмната зеленина на гората, се издигаше върху стръмната грамада на хълма Монгри родният му замък — дори от тая далечина внушителен и горд.

След три часа достигнаха разклона, откъдето се отделяше коларският път, що извеждаше към владенията му, преминавайки по дървен мост над тясната речица. Неподдържан отдавна, мостът бе почнал да се руши. Талпите бяха прогнили и на места зееха опасни пролуки. Минавайки, конете щяха да си натрошат краката.

Наблизо, в малка ръжена нива, жънеха тридесетина селяни. Мишел дьо Монгри изпрати оръженосци да ги докарат.

Скоро жетварите застанаха пред него със свалени шапки и забити в земята сърдити погледи.

— Грабвайте брадвите! — рече им той. — Да направите начаса моста!

Най-старият селянин вдигна очи.

— Имай милост, монсиньор! Остави ни да привършим жетвата! Досега жънахме на господаря, онзи ден му закарахме камъни за пристройката на замъка, вчера му гонихме дивеча на лова. Пък и брадви нямаме. Ей тъй ще се орони зърното. Ще гладуват и тая зима чедата ни…

— Няма! — сряза го абатът. — Бог има грижа за всички. Той не оставя и птиците небесни…

Старецът изглежда не вярваше много на баснята за небесните птици. Затова настоя:

— Остави ни, господарю! Ей там нагоре, при лъката, има брод.

Тамплиерът се сопна:

— Мен не учете, а почвайте работа! Че ей сега ще обеся някого на върбата.

— Милост, монсиньор! — примоли се селякът. — Поне ти, божи човек, имай милост! Той, синьорът ни, от милост не разбира…

Абатът изправи коня си на задните крака и нещастниците отстъпиха страхливо назад.

— Никаква милост, въшливци! Вас и бог не ви обича, щом ви е направил селяци!

Тогава ненадейно и старецът извиси глас:

— Не меси бога в земната неправда, монсиньор! Не е виновен той за кривата нагласа. Нас не бог е направил безправни, а сатаната — земният уредник.

Абат дьо Монгри го изгледа слисан. Значи тъй, още първия ден — и еретици. Познаваше той добре еретическия език. Не се лъжеше.

— Млък, мръсен бугр! — изкрещя му той. — Няма да злословиш за бога пред лицето ми. Целият свят, и видим, и невидим, е дело на бога. Управниците, владетелите, са божи избраници. Който се противи на тоя ред, значи се противи богу. Значи служи на антихриста. Той даде знак на слугите си с очи. И те мигновено хванаха нещастника, нахлузиха примката на врата му и преметнаха въжето през един върбов клон. Докато слисаните му съселяни се опомнят, старецът вече подритваше конвулсивно с крака. Тамплиерските слуги бяха все опитни палачи. В страната на сарацините бяха наловчили ръцете си, бяха вкаменили сърцата си.

— А сега на работа! — почти пошепна дьо Монгри. Но клетниците го чуха. Тозчас намериха брадвите, насякоха дървета и за по-малко от час потегнаха моста. Абат дьо Монгри стъпи на новия гредоред. Без да се обръща, им подвикна:

— И помнете! Не за проповед идват тамплиерите. А за огън и меч. Който богохулства, скъпо ще плати.

После продължи пътя си, прекоси полето и навлезе под свода на гората.

Чак привечер отново изскочиха на открито и продължиха нагоре по криволичещия път между скалите. Ето, накрая, зад последния завой, пред очите му отново израсна, тъмна и заплашителна, каменната зидария на родния замък. Вратата зееше отворена над спуснатия през рова мост. Безпокойство стисна сърцето му. Какво търсеха насам кръстоносците, какви бяха тия доминиканци, които кръстосваха двора забързани, с мушнати ръце в ръкавите на препасаните с върви раса?

Двамата стражи на входа опитаха да препречат пътя му с копията си. Побеснял от гняв, той измъкна меча.

— Я да се махате, че…

И те, макар че не го познаваха, стреснати от заплашителния му вид, отстъпиха назад, пропуснаха него и свитата му. Сред двора абатът скочи от коня си и с бързи крачки се отправи към жилищната кула.

И там, на първата площадка, напреде му излезе Франсоа Льокок.

Абат дьо Монгри се провикна отдалеч:

— Какво дирите в дома ми?

Доминиканецът успя да овладее вълнението си при вида на неочаквано завърналия се господар.

— Брате во Христе — рече той глухо, — монасите, и доминиканци, и тамплиери, нямат собственост.

Тамплиерът го прекъсна, разярен от обидното подмятане:

— Какво дирите в дома на дъщеря ми?

Със свъсени вежди Франсоа Льокок процеди през зъби:

— Претърсваме го!