Петър Бобев - Тайната книга

Морето, все още неутихнало, нагънато в дълги блестящи дипли, които биеха галерата в кърмата и я люлееха плавно напред-назад, поруменяваше бързо, попило пламъците на залеза. И върху тая руменина, като върху раздухана жарава, се надигаше причернелият франкски бряг.

Цяла нощ плаваха покрай сушата. И цяла нощ абатът не се прибра в каютата си. Само поиска от слугите да го завият добре със сукненото руанско наметало. Не дремна, притиснат от спомените. А имаше какво да си припомня старият кавалер. Всъщност целият му живот беше само възпоминания. Нямаше вече мечти, нямаше вече надежди. Освен една — с верска ревност да заслужи вечното блаженство. Всеки тъй, както може: отшелникът с пост и отрицание от живота, писците с житията на божите угодници, а такива като него — с меч и воинско умение да изтребват враговете на правата вяра. Спомени, и от детинство, и от младостта. И от зрелостта. Охолното детство в богатия замък, буйната младост, преминала в турнири, лов и любовни лудории, щастливата женитба и раждането на дъщеричката Женевиев. После неочаквано — смъртта на любимата жена, оставила го вдовец с петгодишно дете. А на туй отгоре и оня злополучен дуел… Мишел дьо Монгри знаеше истината, освен него я знаеше само бог. Но не повярваха на убиеца, а бог не се меси в хорските работи. Щяха да го осъдят за убийство, без да чуят клетвите му, че Франсоа дьо Трит го бе нападнал пръв, заслепен от луда ревност, усъмнил се, че младият вдовец навестява понякога замъка и прелестната му съпруга. Издебна го на горската поляна и се хвърли отгоре му с изваден меч. Нямаше друг изход за Мишел дьо Монгри. Прие боя, без секунданти, без никакви свидетели. И в честен бой го срази. Ала не му повярваха. Франсоа дьо Трит бе племенник на Рене дьо Трит, когото навремето Балдуин Фландърски бе направил маркиз на българския Плъвдин — онзи същия Плъвдин, чиито ароматни вина възпяваше Фридрих Барбароса. Беше племенник и на тулузкия епископ. Това бе достатъчно, за да обесят победителя му, макар и кавалер. Нямаше друг избор. И Мишел дьо Монгри побягна от Франция, постъпи в ордена на тамплиерите. За да се спаси от дългата ръка на тулузкия епископ, се скри под крилото на папата. Негово светейшество опрощаваше греховете на всички благородници, които вдигнеха оръжие в защита на божия гроб, които наметнеха мантията на христовите кавалери. С жар и старание, с дързост и себеотрицание бе преминал през всички степени на ордена, за да стане пръв съветник на великия магистър, негова дясна ръка, да стане страшилище за сарацините, пример за честно и вярно служене на кръста.

Вълнуваше се старият тамплиер. Суровото му лице, изпечено от южното слънце и вкаменено от жестоките сражения, не можеше да скрие обзелата го възбуда. От толкова години не беше се връщал в родината, от толкова години, сякаш цяла вечност, не беше виждал дъщеря си. А внука си въобще не познаваше. И сега се прибираше у дома не като гузен злодей, а начело на мощен отряд от още по-мощния орден, с чиято воля се съобразяваха дори кралете и папата.

На разсъмване кормчиите обърнаха двете кормилни весла и насочиха кораба към брега. Морето зад кърмата просветна като огромно златно блюдо, оградено от синия перваз на утринната омара, над която розовееше небосводът.

Неусетно слънцето се прехвърли над кръгозора и просна огнената си пътека, която заслепяваше до болка очите. Сънливи гларуси политаха с крясък ниско над вълните, кацаха върху притихналата вода, а когато корабът ги отминеше, отново излитаха, за да го догонят.

Галерата се прилепи леко до кея, моряците пуснаха трапа. Под звуците на сребърните фанфари и звънтежа на цимбалите абат дьо Монгри слезе на пристана, където го очакваше насъбралата се набързо смълчана и враждебна тълпа от ранобудни чираци, предачи и тъкачи с болезнено бледи лица, омацани бояджии и кожари, ковачи със зачервени от духалата очи, грънчари с напукани от глината ръце. Богатите търговци и аристократите още се излежаваха в меките си легла. Затова никой от тях, нито гражданин, нито духовник, не беше излязъл да посрещне знатните гости.

Дьо Монгри не ги изчака. Нямаше време. Без да се бави, веднага щом служещите братя изкараха от трюма конете и багажа на кавалерите, абатът възседна жребеца и пое в тръс към някогашния си замък начело на блестящата, облечена в желязо и скъпи одежди кавалкада. С един скок Фахад, гепардът, се нагласи на седлото зад него. А подир тях закрачиха простите воини, с къси сукнени палта, препасани с ремъци и увиснали на тях мечове, с кръгли шлемове на главите и с излъскани до блясък алебарди в ръце.