Петър Бобев - Тайната книга

Затова бързаше абат дьо Монгри, убеден, че думите на заловения не бяха празен брътвеж. Личният му астролог също го потвърди. Познаваше добре зловещата слава на тези безпощадни убийци. Арабите ги наричат фидаини — самопожертвуващи се. А сектата им беше известна като хашишуини, което значи „пушачи на хашиш“. Французите преиначаваха това трудно за тях име в асасини — убийци. Кръстоносците в светите места не се бояха от нищо друго повече отколкото от асасините. И не само те. Страхуваха се и селджуките и Еюбидите. Султан Ал-ад-дин Кей Кубад, най-веротърпимият сарацински управник, се чудеше как да се оварди от тях, както трепереше някога дори страшният Саладин, който бе изгонил кръстоносците от Ерусалим. Не си губеха времето асасините с простолюдието. Избираха си жертви все от знатните хора, тия, що струваха нещо: и от християните, и от мохамеданите. Много шейхове и бейове бяха паднали под ножовете им, още повече европейски благородници. Прясна все още беше историята с Ричард Лъвското сърце, когото Хенрих VI, императорът на Свещената римска империя, плени и пусна само срещу откуп от сто и петдесет хиляди марки сребро. И главното обвинение срещу пленника беше, че е убил маркиз дьо Монферат. Тогава, за да се оправдае, Ричард писал на Планинския старец, който самохвално бе признал, че наистина неговите хора са погубили маркиза.

Какво им струваше да отвлекат от Франция една беззащитна жена, за да изнудят баща й, който им бе сторил толкова много злини? Наистина, какво им струваше? Не беше дете абат дьо Монгри, та да не знае, че за пари много негови сънародници са готови на всякаква низост в полза на сарацините. Че страната му гъмжи от покръстени маври, за които никой не знае в кой ден могат да се отметнат от Христа, за да изпълнят повелите на родната си вяра. Не би могъл да заяви направо: „Връщам се във Франция, за да спасявам дъщеря си.“ Членовете на ордена нямат семейства, нямат близки, нямат деца. Орденът за тях е всичко — и дом, и семейство. Затова абатът бе предложил услугите си да оглави отряда тамплиери, определен в помощ на кръстоносците, които се готвеха да изкоренят албигойската ерес от Лангедок.

Слугите наредиха масите под балдахина. Кавалерите-монаси заеха места съобразно сана си, както бяха с ризниците, окичени с бисери и скъпоценни камъни, наметнати с копринени плащове, със скъпи кръстове на шии и пръстени на ръцете. В ордена членуваха само благородници, а всеки благородник-монах разполага и с дузина оръженосци, пажове и слуги. Почнаха да поднасят ястията, всекиму според вкуса и настроението. Тамплиерите се славеха с умението да си угаждат богато. Последният ден от пътуването трябваше да се ознаменува с разкошно пиршество. С гозбите, щедро посипани с подправки, знатните изтъкваха богатството си. Храната на бедните беше без чер пипер, без карамфил, без канела — ей тъй, само сварена. Добре беше, ако имаше поне сол. А големците слагаха подправки дори във виното, за да го направят още по-пивко.

Извън балдахина, до самия парапет на долната палуба седяха двама трубадури и с лютни в ръце се редуваха да възпяват подвизите на кръстоносците. Нареждаха бодри стихове за великите подвизи на Ричард Лъвското сърце, за неустрашимата му храброст — как-препускал пред редиците на готовите за бой сарацини и ги подканял към единоборство, без някой да излезе насреща му. Макар обрекли живота си богу, тамплиерите бяха хора на удоволствието. Не се знаеше кога вража стрела ще прекъсне дните им в божа угода. Затова гледаха да изживеят колкото може по-добре времето, което им оставаше. Накрай, мъртво пияни, слугите ги отнасяха по леглата. Право беше онова, що се мълвеше сред знатни и незнатни: „Пиян като тамплиер.“

Единствен абат дьо Монгри остана на палубата. Не само защото пиеше по-малко от младите монаси, а защото издържаше повече от тях. Мисълта му отново отскочи към еретиците — тези, които трябваше да бъдат смазани с негова помощ. При тая мисъл и без вино дори, кръвта му нахлуваше в главата, причерняваше му. Ако той беше на папския престол, щеше да вдигне всички християни, от целия свят, щеше да сбере всички ордени: тамплиери, йоанити, тевтонци, за да ги стовари като мощен юмрук върху омразните богохулници, да заздрави тялото на светата църква, и подир това да ги хвърли на юг, срещу осквернителите на божия гроб. Най-първо щеше да забрани на Венеция и Генуа, които имаха свои квартали и черкви в Александрия, Кайро и Дамиета, да търгуват със сарацините — срещу търсените и плащани направо със злато подправки да снабдяват Египет със желязо, кораби и всичко друго, що му е нужно за войната с християните. Щеше да им забрани също така да продават и деца в робство, от които сарацините попълваха редиците на мамелюците — най-дивите защитници на исляма. Не би оставил да го залисват и измамните български царе, както коварният Калоян бе лъгал години наред негово светейшество Инокентий III, докато накрай плени кръстоносеца Балдуин и го умори в тъмницата на Търновград. Нямаше да се доверява и на сегашния еретически покровител Иван Асен. Не би разчитал и на маджарския крал, който вече се бе сродил с еретика; не би разчитал и на константинополските латинци, които се чудеха и маеха как да намалят броя на враговете си, а сам щеше да стъкми нов кръстоносен поход, и то срещу България, та веднъж завинаги да смаже това еретическо гнездо.