Петър Бобев - Мечът на Атила

И наистина, разузнавачите почнаха да се завръщат с нови донесения. Ромейските пентаконтархии, друнги и тагми, преодолели първия смут, почваха да се строяват, да заемат бойните си позиции. Железните им квадрати начело със сирийските щитоносци с дългите копия започваха да настъпват, подкрепяни от катапултите и огнеметите.

Българите, обаче, не ги нападаха, отбягваха ръкопашните схватки. Само ги обсипваха със стрели, когато профучаваха покрай тях или зад тях, слисвайки ги и плашейки ги за лишен път с недостижимото си майсторство да стрелят от всяко положение върху коня: напред, назад по корем, та дори легнали по гръб върху седлата.

Ханът даде нов знак. И тръбачът засвири друг сигнал. Всъщност това беше едно от предимствата на българите в сраженията — отличното познаване от всички бойци на всички тръбни команди и мигновеното им и безпрекословно изпълнение.

Изведнаж пръснатите по целия фронт отреди се изтеглиха надире, прегрупираха се и вкупом, в неудържим устрем се врязаха в десния фланг на противника. А там, без да се спират пред железните квадрати, заобикаляйки ги, връхлетяха към центъра на ромейския лагер, уверени в победата. Защото отдалеч виждаха блясъка на атиловия меч в десницата на хана им.

А Исперих недоумяваше. Защо още не се явяваше византийската кавалерия? Къде се криеше? И каква ли военна уловка му гласеше?

А сведенията на разузнавачите бяха напълно ясни и недвусмислени. Катафрактите, тежките конници, се бяха отправили към морето. Допустимо ли бе това? Най-сигурният род войска, най-скъпата, ударната мощ на Константин — да бяга!

Тогава по долитащата глъчка откъм дясното крило на противника Исперих разбра, че и подкрепленията му от север са започнали своята атака.

И ето, след кратко разколебаване, отначало бавно, после все по-неудържимо, почна да се оттегля тежката пехота, изоставяйки при отстъплението си бавно подвижните бойни машини.

Свъсил вежди, със стиснати челюсти, ханът премисляше. Недопустимо му изглеждаше византийците да са се уплашили от първия му пристъп. Имаше друго, хитрост някаква! Затова навярно изтеглиха кавалерията. Целяха да го увлекат в безразборно преследване, за да му устроят засада, да го ударят изненадващо във фланг и в тил.

Той се обърна към Тервел:

— Канар тикине, върви, разузнай!

Чакал само тая заповед, Тервел препусна със своите багаини. Хвърли се в боя.

Всъщност вече нямаше бой. Имаше само бягащи, ужасени ромейци, догонвани и съсичани от озверените при вида на кръвта български войскари.

Звън на оръжия, пръхтене на коне, стонове на ранени!

Размахал сабя, Тервел се носеше все по-напред, преварил вече челните български чети.

Развиделяваше се. И в разсвета на деня, в далечината вече се виждаха опънатите платна с пришитите им черни кръстове на императорската флота. А по брега — струпаните в безреда ескадрони на катафрактите, които, зарязали коне и оръжие, се блъскаха, проправяйки си път към корабите.

Всичко беше ясно!

С тържествуваща радост Тервел обърна назад.

Насред път срещна баща си, който препускаше с най-отбраните си ратници да попречи на отстъплението.

Заловени пленници бяха обяснили станалото. Още в началото на боя, по необясними за тях причини, катафрактите бяха напуснали полесражението и се отправили към очакващите ги галери. Като видели това, и останалите войници хукнали подире им. Нима ще мрат, когато сам императорът им избяга, когато конницата му бяга, та когато и флотата му се готви за бягство!

Развъртял победоносното си оръжие, Исперих се понесе напред да доразгроми победения неприятел.

Всъщност вече нямаше и неприятел. Само отделни: разкъсани части, предвождани от единични храбреци, опитваха да дадат някакъв отпор на връхлитащите отвред, опиянени от сечта и успеха победители.

И гинеха в едно: страхливци и герои.

Свещеният меч на Атила беше донесъл една нечувана, неочаквана и съдбовна победа за български народ.

… И като ги преследвали чак до Истър, преминали го и дошли при т.нар. Варна… И до тамошната земя. Като видели, че мястото е много сигурно — отзад поради реката Истър, отпред и отстрани поради теснините и Понтийско море, и след като покорили измежду намиращите се там славянски племена т.нар. седем племена, поселили северите от предната клисура на Верегава към източните части, а към юг и запад към Авария останалите… Племена, които плащали данък. И тъй след като се разширили в тези места, възгордели се и започнали да нападат и да поробват крепостите и земите, които били под ромейска власт. Принуден от това, императорът сключил мир с тях, като се съгласил да им плаща годишен данък за срам на ромеите заради многото ни грехове. Защото чудно бе за близки и далечни да слушат, че този, който е направил свои данъкоплатци всички — на изток и на запад, на север и на юг — да бъде победен от този… новопоявил се народ.