Петър Бобев - Мечът на Атила

Леон вече се бе примирил. Не бе си легнал още, защото всеки миг очакваше палача. Знаеше, българите са сурови спрямо своите, безпощадни спрямо чуждите. Колкото и да ги ненавиждаше като врагове, той не можеше да отрече добродетелите им като противници. Уважаваше смелостта и самоотвержеността им. При това сега те имаха право. И той бе готов за всичко. Отдавна бе свикнал с тая мисъл. Приготвил се бе за саможертвата.

Щом видя стария боил, той трепна. Какво впрочем диреше тарканът при него посред нощ? Дали пък…

Затворил вратата зад себе си, Баян пошушна в ухото му:

— Няма друг избор! Тервел е подушил. Остава ни само едно — да бягаш!

— Добре си решил! — отвърна бързо ромеецът. — И аз така мисля.

— Аз също ще дойда с тебе! — добави още по-тихо, но твърдо Баян.

А на учудения му поглед отвърна:

— Ти ще ме отведеш при великия доместик. Та кога Исперих си строши главата, да има някой при вас, който да се застъпи за нещастното българско племе.

Макар и неубеден от тези думи, стратег Леон най-сетне склони, набързо преценил изгодата от тая постъпка и за себе си, и за Византия:

— Да вървим!

За тяхно щастие тая нощ охраната на главната порта беше възложена на баяновия отред.

Натам се упътиха двамата, пристъпвайки важно и тежко, сякаш тръгнали за поредна нощна проверка на постовете, а в същото време едва сдържащи нетърпението си, порива си да хукнат презглава навън, преди да са ги настигнали стражите на хана.

Никой нямаше право да спира един боил във вътрешните укрепления. Затова и Леон ведно с него премина безпрепятствено през всички постове.

Наоколо станът спеше. Отрупаните пред юртите на пирамиди копия и щитове пръскаха кървави отблясъци от догарящите огньове. Конете на коневръзите пръхтяха нетърпеливо, отдавна необяздвани, а защитниците от дървените наблюдателници се провикваха за взаимна проверка. Самотни часовои преминаваха с тежки стъпки по дървените стени, взрени в тъмнината, готови да надуят тревожните рогове при първото подозрително раздвижване в ромейския лагер.

Едва прикрил вълнението си, Баян заповяда на пресрещналия го багаин:

— Два коня! И спускай моста!

На недоумяващия му поглед той веднага намери отговор:

— По заповед на хана двама с ромееца ще прибегнем до лагера им. На разузнаване.

Всъщност не беше длъжен да дава обяснение на някакъв багаин. Тази нощ началник на главната порта беше тъкмо той, таркан Баян. Каквото той наредеше, това щеше да стане.

И тежкият мост бавно, със звънтящо проскърцване на веригите си, легна върху пълния с вода ров.

Двамата конника изтопуркаха бързо по него, пуснали животните си в лек, сдържан галоп нататък, където блещукаха като далечни пътеводни звезди византийските огньове.

И колкото по се отдалечаваха, толкова повече отпускаха поводите, натисваха шпорите.

По-бързо! По-бързо!

Докато българите не са се досетили, докато Исперих не е пратил подире им потеря, която да ги залози, която да ги върне назад, за да натисне вратовете им върху дръвника на палача.

Болезнена мъка стягаше сърцето на таркана, като вкопчени нокти на орел.

Той, старият воин, служил вярно и на Кубрат, и на Батбаян, та и на Испериха, преди да го бе обзела тая войнствена стихия, който преди всичко беше служил на народа си, сега, заради тоя твърдоглавец беше принуден да бяга като нощен тат, да бяга при враговете му. И то защо — за да го спасява от тия същите врагове после. А дали щеше да може, щяха ли да се вслушат тогава в думите му?

А нещо не беше в ред. От известно време усещаше леко замайване, гадене в стомаха. Остри болки стрелваха главата му. Навремени му притъмняваше, сякаш някой размахваше пред очите му черен плащ.

— Чакай! — извика той на бързащия пред него ромеец. — Не ми е добре!

Вместо да спре при тия думи, стратегът се стрелна напред като шибнат от невидим бич. Чак тогава грозното подозрение прониза съзнание на боила. Отровата! Дали това не беше отровата? Иначе защо отмаляваше тъй бързо, тъй бързо губеше сили? Защо светът, черен и заплашителен, се завъртваше тъй стремглаво около него? Като че ли всеки миг щеше да се строполи безчувствен на земята.

— Стратеге! — изхриптя с пресъхнали устни той. — Спри!

А оня, сякаш не чул, се носеше лудо напред, очаквал отдавна тоя миг и отдавна подготвен за него.

— Куче! — повече го изстена, отколкото да го извика Баян. — Спри, ти казвам!

И пришпори коня. С последни сили. Полетя като вихър подире му, почти изгубил съзнание, удържал се върху седлото повече със силата на волята си и с вроденото умение на родения ездач, отколкото с непокорните вече мускули.