Петър Бобев - Мечът на Атила

Войниците му, както би трябвало да бъде, бяха дали тъкмо на боила си по-добрия кон. И тоя кон показа качествата си. Взе да настига беглеца.

Отсреща византийските клади нарастваха. Вече се виждаха и стражите, които скачаха да ги пресрещнат. Още малко оставаше на стратега до спасението. Още двеста-триста крачки…

И тогава, с последно усилие, в последен порив, заучен в хилядите битки, почти несъзнателно, тарка-нът посегна към окаченото към седлото ласо, вдигна го, развъртя го и го хвърли.

Последното хвърляне…

Наистина, чудо беше как това ласо, запратено почти слепешката, от умиращия воин, успя да стигне беглеца. И да го свали от седлото, когато преследвачът му обърна коня си назад, повлякъл подире си търкалящия се по разкаляната пръст доскорошен приятел, а сега — ненавистен пленник.

Конят, сякаш почувствувал и той важността на случая, препускаше лудо обратно, догонван от втурналите се подире им ромейски катафракти.

Не можаха да ги настигнат. Конят с отпуснатия върху седлото полумъртъв ездач и влачения с ремъка човек изтопурка по моста, който веднага се вдигна зад него пред копитата на враговете. И те, неуспели, обърнаха мигом надире, обсипвани от стрелите на крепостните бранители.

Чак вътре, зад затръшнатата порта, изпълнил докрай дълга си, таркан Баян се срина на земята. Спуснаха се багаини и прости ратници да го вдигнат. Други се метнаха върху довлечения, още зашеметен от преживяното ромеец. Ала преди те да го овържат, както трябва, той незабелязано изпълни това, което отдавна бе решил.

Поддържан от ръцете на войскарите, Баян го стрелна с поглед, пълен с погнуса.

— Свиня ромейска! — изхриптя той. — Значи… Вярно било… Хана… Хана си искал да отровиш…

Несмеещ да вдигне поглед, да срещне очите му, стратегът промълви:

— Трябваше да го сторя, таркане… Да защитя вярата си… И народа си…

— Гадостта… В името и на каквото да се върши… Си остава винаги… Гадост…

Едва сдържал вълнението, угризенията си, Леон почти заплака:

— Прости ми, таркане! Но защо… Защо трябваше… Ти сам да грабнеш чашата…

Вече нямаше кой да му прощава. Старият боил беше мъртъв, вперил в убиеца си изцъклени, все още изпълнени с презрение, очи.

Тогава стратег Леон се отскубна от ръцете на пазачите си, та се просна на колене пред мъртвеца. Целуна с устни изстиващата му ръка.

После се изправи, успял да се овладее и макар така омотан с въжета, окървавен и покрит с кал, изрече гордо с вирната глава:

— Аз съм ромеец, варвари… Потомък на древна Елада и на славния Рим… Ако бях сполучил, ако тук лежеше Исперих, нямаше да съжаля за нищо… Само за туй… За тая невинна жертва…

Един багаин го блъсна с дръжката на копието си:

— Я мълчи сега! Пред хана ще отговаряш!

— С нищо не можете да ме уплашите! — отвърна дръзко Леон.

Войниците го повлякоха към ханския аул, като го удряха и ритаха.

Внезапно той се дръпна.

— Чували ли сте, варвари? Чували ли сте за Муций Сцевола?

И тъй като те не му отговориха, а отново го заблъскаха пред себе си, сам си отвърна:

— Отде ли ще сте чували! Неуки варвари! Сега ще видите, ромейските майки не са престанали да раждат и други като него!

Муций Сцевола — древният римски герой, който в ръцете на етруските, където попаднал след несполучливия си опит да убие царя им, сам изгорил ръката си на жертвеника, за да им покаже презрението си към очакващите го мъчения.

И това гордо сравнение изведнаж изтласка от гърдите му обхваналия го ужас. И режещата вътрешностите му болка.

Той отново вирна чело:

— Над мен вече не съществува никаква власт… С нищо няма да ме уплашите, варвари… Има разни отрови… И бавни — като при Баян… И бързи… Много бързи…

Вече се задъхваше. Лицето и вратът му се бяха покрили с едри капки студена пот. Цялото му тяло трепереше, тресеше се.

Изведнаж нозете му се подкосиха, а трупът му увисна безсилно в ръцете на стражите.

— Кажете! — изфъфли той с пяна на устата. — На тоя Антихрист, на това адско изчадие, на вашия хан… Само затова съжалявам… Че ми попречиха…

Устните му едва промълвиха:

— Не можах да изпълня обета си… И главата му клюмна безжизнена.

Още от среднощ, веднага след пиршеството, ювиги хан Исперих се бе затворил в храма на Тангра с дванадесетте си главни жреца, чийто първожрец беше той самият.

Беше взел решението си още щом се докосна до Свещения меч, все едно с това докосване бог му бе внушил волята си. Сега, при жертвените гадания очакваше само да получи божественото им потвърждение.