Петър Бобев - Мечът на Атила

Всички знаци на небето съвпадаха, оказали се благосклонни, укрепващи волята му — всички гадания: и по вътрешностите на убития с негови ръце вълк, и по звездите и планетите, и по играта на дима при жертвоизгарянето.

И може би най-важното, обичаят, останал от бащи и деди — сражение се почва при пълна луна. Макар и забулено от плътната завеса на дъждовните облаци вече дни наред, жреците знаеха със сигурност в коя фаза се намира сега второто по значение небесно светило. Чудно би било да не го знаят тези, които бяха създали най-точния календар, познат на хората — календар, съобразен както с движението на слънцето по небосклона, така и с промените на нощния му заместник.

И когато не бе останало никакво съмнение, че Тангра благославя Голямото начинание, бойните рогове затръбиха за сбор.

Готови отдавна, строени по части, на които багатурите и боилите бяха привършили първата и основна проверка на снаряжението, бойците се придвижваха в ред към площада пред храма.

Тежък каменен храм, но в памет на далечното минало изграден във форма на юрта, с кръгъл купол, подпрян на дванадесет колони, колкото са и месеците през годината, зад всяка от които във вътрешността отговаряше по едно златно изваяние на почитаните животни: мишка, вол, вълк, заек, дракон, змия, кон, овен, маймуна, петел, куче и глиган.

Под звуците на тръбите и бумтежа на тъпаните, привързани към левите ръце на редовите жреци, от светилището излезе ювиги хан Исперих — колобърът, първосвещеникът по право, следван от дванадесетте главни жреца, всеки от тях облечен в кожи на тотема животно, на което служеше.

Предстоеше още едно изпитание, и то изпитание повече за хана, който трябваше да докаже пред очите на цялото войнство своята мощ да води на война — жертвоприношението на белия жребец, чиято опашка, развята като знаме, щеше после да ги поведе към победа.

Ето, жреците доведоха обреченото животно, което сякаш не стъпваше, а танцуваше с припряни леки стъпки, като пръхтеше шумно и неспокойно, с животинския си усет предугадило смъртта.

И сред ударите на тъпаните и воя на подскачащите жреци Исперих застана пред жертвата, стиснал в оголената си до лакът десница, по която като въжета потрепваха стоманените мускули, Свещения меч на Атила — тежък, извит, блеснал като сребърно огледало.

Тътенът на барабаните вече се бе превърнал на грохот. Жреците се въртяха със запенени от умора и възбуда уста. Един последен удар на тъпан, последен скок на танцьорите, които мигом се строполиха изнемощели на земята — и сред настъпилата тишина, в която се чуваше задъханото от напрежение дишане на бранниците, ханът замахна с меча.

Не се видя, не се чу нищо — като че ли мълчалива сребърна светкавица разсече въздуха — и клетото животно рухна като подкосено, с разцепена на две глава, опръскано от шурналата кръв.

Въздишка на облекчение, последвана от рева на хилядите гърла, процепи тишината. Това беше добър знак. Тангра все още подкрепяше ханската десница.

Изчакал, колкото е прието, докато стихне възторгът на народа, Исперих вдигна кървавия меч и извиси глас:

— Народе български! Аз, ювиги хан Исперих, син на Тангра и велик негов първожрец и прорицател, стъпил в кръвта на жертвения жребец, ще ви открия волята на небесния си отец.

Вече не се чуваше и дъхът на хората, превърнати на слух.

— Народе български! — продължи той. — Ти плати своята дан на лишенията и страданията със скитничеството, гонен от безпощадните пълчища на враговете си. Ти вече имаш нужда от дом, където спокойно да отглеждаш чадата си. Имаш нужда от сигурно кътче под небето. И ето, Тангра ми го показа — отвъд Дунава, защитено като с каменна крепост: Дунава от север, морето от изток, Верегава от юг. А на запад са други славини, които не са и няма да ни бъдат врагове. На теб, народе български, е отредена велика роля. Ти, който си поставен в средината между трите велики страни: Иран, Туран и Рум. Ти, който взе от Иран външния си облик, от Туран — езика и порядъка си, а от Рум ще вземеш знанието и умението. Ти си предопределен да ги обединиш в едно. На техния кръстопът…

Той замълча да съсредоточи мислите си.

— Ние няма да се върнем обратно. От деди и прадеди ни е завещано да вървим само напред. И ще вървим! Няма сила, която да ни спре. Защото Тангра е с нас, защото Тангра благоволи да връчи в ръката ми своя меч, който някога беше връчил в непобедимата десница на Атила.

Дружен вик като гръмотевица последва думите му. И когато шумът утихна, Исперих додаде: