Петър Бобев - Мечът на Атила

— Призори ще ударим ромеите. Те знаят своята слабост и нашата сила. И треперят от страх. Уплашен от нас, побягна преди тях самият император.

Втори гръмоподобен изблик на радост.

— И за да не остане съмнение, че ще вървим само напред, аз заповядвам! Да се съборят укрепленията, а от гредите им да се направят мостове над рововете. И по тия мостове цялата ми войска едновременно да се хвърли срещу врага! Небесните коне са обяздени и очакват да отнесат в грейналия аул на Тангра душите на храбреците, които ще паднат в този бой.

Говореше твърдо и самоуверено, ала сърцето му бе свито като в желязно менгеме. Длъжен беше да разруши крепостта си, за да няма ни помисъл за отстъпление у някого. В Агъла щяха да останат жените и децата им. Беззащитни. Заради тях всеки боец щеше да се сражава до смърт.

Залагаше всичко: чест, имот и живот — своя и на народа си. Или щяха да победят, или всички щяха да загинат. Всички. И повече нямаше да се споменава нито неговото име, нито името на народа му…

Потресени от величието на подвига, който им предстоеше, пред страшната отговорност, която им поставяше Тангра посредством устата на своя колобър, войниците бяха замлъкнали във величествена неподвижност като каменните изваяния, които потомците им щяха да положат върху техните гробове.

Неволно пред очите на хана като жив изплава образът на злочестия таркан Баян, който отново пошепна с посинели устни своето сурово предупреждение: „Мислиш ли за отговорността, която поемаш пред историята?“

И все тъй мълчаливо, все тъй решително, Исперих отвърна бързо:

— Аз правя историята, таркане! После размаха Свещения меч:

— Народе български! Ето победоносното оръжие на Атила! С него Тангра ще ни поведе към славата!

И може би тъкмо тия последни думи, може би тъкмо видът на тоя легендарен меч — символ на победата, вдъхнаха повече увереност у воините му, отколкото цялата му предишна реч.

Мечът на Атила означава само победа…

И с развълнуван глас довърши:

— Аз, вашият хан Исперих, ви обещавам, че на Нова година вие ще имате ново ханство, по-могъщо от предишното. И от тая Нова година ведно с възхода на новото ханство ще започне и новото летоброене. И тя ще бъде ГОДИНА ПЪРВА…

Опиянени от това съзнание, фанатизирани, войниците размахаха своите оръжия с викове:

— Води ни, ювиги хане! Води ни!

Исперих прочете в лицата им, насечени от белези, по които играеха сиянията на пламтящите факли, готовността на саможертвата. И прогърмя заповедта си:

— А сега, боили, отведете бойната си рат там, където й е отредено!

Отново, в пълен ред, дружините се оттеглиха, опразвайки площада. Жените, юношите, та и децата ведно със старците и болните се спуснаха да рушат дървените огради и да нареждат изкъртените греди върху водните ровове.

А бойците, застанали до обяздените си коне, нетърпеливи, смръщени, донатъкмяваха каквото не им допадаше съвсем. Донаточваха сабите си в подметките на ботушите, защото все не им се струваха достатъчно остри, дооправяха торбичките с конски косми около коленете си да ги предпазват от вражите удари, притягаха ремъците на броните и шлемовете.

Рано преди зазоряване, още по тъмно, прозвуча рогът за бойна готовност. Само за броени секунди, като един човек, цялата армия се метна на седлата върху едва възпираните с юздите, нетърпеливо цвилещи коне, обхванати като ездачите си от възбудата пред сражението.

Исперих с Тервел и кавхан Умар застана на кулата до главната порта. Останалите боили предвождаха отредите си. Конните съгледвачи, извратени напред се завръщаха един след друг да докладват, че във вражия лагер цари безредие, че уплахата е обхванала всички.

В същото време мъждукащите огньове в далечината на север съобщаваха, че и дошлите в помощ нови български отреди са готови за бой. И Исперих нареди на своите сигналисти каква заповед да им отправят.

После даде отдавна чакания знак и тръбачът засвири за атака. Подхванат от другите рогове, бойният призив проехтя над целия стан. И отвред, през разрушените стени, по набързо стъкмените мостове, през насипите се срина като лавина с викове и рев неудържимата българска конница. Отвред, от всички страни. И се устреми от всички посоки върху ромейския лагер.

Исперих мълчеше, взрян в мрака, който почваше да се разрежда бавно от избликващата откъм кръгозора мека дрезгавина. Той знаеше, насреща му стоеше не някаква случайна сбирщина, която можеше да стресне с бойни крясъци и дрънкане на оръжие; насреща му се бе изправила една истинска армия, желязна крепителка на най-могъщата империя в света. Нея не можеше уплаши с няколко бойни рога.