Петър Бобев - Мечът на Атила

Вляво е богатството!

Гмурецът се пое с ръце и се провря в левия отвор. Само след секунда главата му се подаде над водата.

Той вдъхна шумно въздух.

Наоколо — само мрак, тежък, непрогледен. Злокобен.

Каква ли заплаха се таеше в него? Какво ли го очакваше там?

Легендите разказват за змейове, които бълват огън…

Откъде ли го дебне сега змеят?

Теофил се хвана опипом за скалата и без да вижда, изпълзя върху тясна камениста площадка.

Тогава извади от непромокаемата си боброва торбичка огнивото с праханта, после с треперещи пръсти от студ и от страх удари кремъка.

Един-единствен удар…

Не допускаше, че природата в своята сляпа изобретателност бе създала най-сигурната охрана за Лизимаховото съкровище. При последното земетресение по някаква пукнатина се бе просмукал тъкмо в тая пещера, а не другаде, земен газ, който се бе натрупвал тук и бе чакал само тая искрица…

Теофил зърна мечтаното богатство само за миг: натрупани в безреда златна и сребърна посъда, оръжия, накити, монети — зърна го сред някакъв страхотен взрив от светлина…

Огненият змей…

После взривната вълна го отхвърли към каменната стена…

И блясъкът угасна…

Настана мракът…

Кой би се усъмнил в таркан Баяна, и то тъкмо тая нощ, след като разби на пух и прах подозренията на канар тикина?

А това според таркана съвсем не беше утешително. Ясно, Тервел знаеше нещо. Или поне подозираше. Само че подозираше с основание. Тоя млад престолонаследник съвсем не беше по-хрисим от баща си — като него властолюбив, непреклонен. И твърдоглав. Наумеше ли си нещо, докато не го довърши, не се успокояваше. Така и сега. На вярна следа беше попаднал, във вярна посока…

Само дето не прецени кога и къде да удари, прибърза, та юмрукът му попадна в празното. Ала той нямаше да се откаже. Щеше да продължи, щеше да дебне, да слухти, да разнищва, докато се добере до истината.

Тъкмо това таркан Баян не биваше да допусне. Защото истината за едного е една, за другиго — друга. Това, което за Баян изглеждаше родолюбие, за хана и за сина му щеше да означава предателство.

Тарканът не милееше толкова за хана, колкото за ханството независимо от това кой държи юздите. За Баян войната с ромеите беше и щеше да си остане безумство, нелепа игра на живот и на смърт на един самонадеян честолюбец, комар с единствена възможност: победа или самоунищожение.

Той не се съмняваше в честността на Исперих. И вярваше на думите му, че ако бъде победен, ще се самозапали пред войската, както се бил врекъл на времето си обсаденият Атила. Добре де, щеше да го стори. А каква полза от това за народа?

Народът, народът трябваше да бъде спасен. А ханът го тласкаше към погибел. Тая твърдина Византия, в която се бе разбил дори Атила с неговата милионна армия, щеше да строши гръбнака на отслабения от дележа между несговорните братя български народ. Та нали все тоя вироглавец Исперих и тогава скара братята си, принуди ги да се разделят. И да загубят мощта си. Баян не можеше да забрави думите му, казани веднаж в изблик на неочаквана откровеност. Или пък на предварително обмислено предупреждение. Че кой ли можеше да прозре в замислите на тоя неразговорлив самодържец?

„Предпочитам да бъда малък господар, отколкото голям подчинен; независим повелител на малка орда, отколкото заместник на великия хазарски каган!“

Ясно, Баян вече не беше в състояние да спре хода на събитията. Пороят на злото бе отприщен и никой не можеше да си въобрази докъде щеше да стигне разрушителната му сила.

Както много друго, така и това, което тая нощ реши таркан Баян, не беше в негова изгода. А само за спасението на българския народ. Тарканът вече нямаше какво да губи. И тримата му синове, храбри като него, беше повикал Тангра при себе си. Тангра има повече нужда от доблестни мъже, отколкото земните ханове. Затова си ги прибира рано.

Щеше да го стори не за да отървава кожата си, тая стара кожа вече не му беше тъй мила, а да отърве, доколкото му позволяваха силите, народа си, когато го слети бедата, в която го тласкаше хан Исперих. Народът трябва да има водачи за всеки случай. За най-лошия случай, за поражението, се готвеше да го спасява Баян. Да се застъпи пред победителя, а не се съмняваше, че това ще бъде императорът, да му докаже, че не всички българи са мислили като Исперих.

С това твърдо решение той отиде при стратег Леон. Никой не го спря, както отначало се опасяваше. Стражите бяха свикнали да ги виждат заедно.