Петър Бобев - Мечът на Атила

Защо да не останеше и Теофил? И от земеделие отбираше, и от каменарство. Все щеше да се намери и за него работа сред тях.

Сега имаше по-важна грижа, най-важната. Където и да останеше, при своите или при чуждите, златото нямаше да бъде излишно. Със злато се постига всичко: и власт, и сила. И свобода. Откак видя оня българин със сплеснатото чело, който изплува с меча от подводната пещера, сън не го хвана. Все за това мислеше, все за това бълнуваше. Каква ли съкровищница се криеше там, из тия зловещи подмоли? Безполезно пълнена, никому неизвестна.

Случайно бе дочул в една кръчма, кога се заговори за Акра Кастелум, че там някога, отдавна-отдавна, някакъв елински цар скрил награбените си богатства.

Затова по всяко време, когато успееше да се откопчи от службата, бягаше на пристана да търси, да уговаря — и то така, че никой да не се досети за намерението му — някой, който би му отстъпил за един ден лодката си.

А когато се увери, че с добро надали щеше да успее, една вечер претърка с пила веригата на една лодка и скочи в нея. Съзнаваше отлично, че това, което предприемаше, беше изпълнено с опасности. Първо — той самият не беше моряк и не познаваше морето, по което щеше да пътува. Второ — стражите от наблюдателниците не спяха, защото не забравяха, че славините понякога нападат и по вода с еднодръвките си. И трето — даже ако успееше да се измъкне от техните погледи, по пътя можеха да го срещнат същите тия еднодръвки и да го заробят, преди да се е добрал до имането си. А накрай — дори да се добереше до него, хич не му идваше на ум как щеше да го отнесе със себе си. И къде щеше да го отнесе.

И все пак, въпреки всички тия неизвестни, Теофил не можеше да остане бездеен. Златото го привличаше непреодолимо към себе си като магнит.

Тоя път пак, както му се случваше напоследък, бе оправдал името си, любимец на бога. В тъмната нощ никой не го забеляза кога се измъкна от пристанището. При това морето беше утихнало съвсем, та дори един такъв неук моряк като него можеше да скита безнаказано по него.

Когато се отдалечи достатъчно, опита да вдигне платното. С доста усилия това най-сетне му се удаде. Не напразно по цели дни бе наблюдавал как го вършат рибарите. Щастието му пак не го изостави. Вятърът се оказа благосклонен, поведе го право на север.

С развиделяването новия мореплавател прибра платното, което се виждаше отдалеч и можеше да го издаде. Хвана веслата.

Ах, тия весла!

Макар и селянин, и каменоделец, и войник, свикнал на всякакъв тежък труд, при тая нова, различна работа дланите му скоро се покриха с мехури, които почнаха да се пукат в нетърпимо болезнени струпеи.

Ала той не спираше. Гребеше и с окървавени ръце. Гребеше, примамван от невидимия блясък на златото.

Само гледаше да бъде по-далеч от брега, та да не го зърнат случайно славините, но и не толкова далеч, че да се заблуди в открито море.

Усещаше, че силите му се изчерпват, но не спираше. Продължаваше да размахва упорито веслата.

Най-сетне над кръгозора изплава каменната грамада на Акренската скала като някакво червено сипаничаво чудовище.

Силите му сякаш се възвърнаха. Той загреба още по-усърдно. А като че ли вече не се движеше, като че ли пъплеше на едно място.

Още… Още…

Движеше се. Канарата нарастваше, изправяше се, надигаше се върху му величествена и заплашителна. И безлюдна. Нищо — ни знак на живот, ни помен от човек… Пустиня…

Още по-добре!

Гребецът спря до мястото, където бе видял българина и пусна въжето с каменната котва.

Усещаше, че от умора сърцето му щеше да се пръсне, но не можеше да почива. Да почива — когато съкровището, бъдещето му щастие, щастието на Алекси, сина му, беше кажи-речи в ръцете му!

Теофил опита да си припомни всичко. И сякаш чу отново женския глас:

— Точно тук! На два човешки боя! Да, тук беше! Не се лъжеше.

И после — най-важното:

— Вляво е богатството! Вдясно — победата!

Победа! Съвсем не му трябваха мечове и воински победи! Трябваше му злато — което е по-силно от всеки меч, което притъпява всеки меч… Та за какво са мечовете — нали да грабят злато?

Той се разсъблече и се хвърли във водата. Дъхът му пресекна от сновалия го студ. Поиска му се веднага да изплува и да се облече, да запали огън, да се сгрее.

То се знае, не изплува. Сега — на крачка от целта!

Пое въздух и се гмурна отвесно покрай облепената с водорасли стена.

Навярно тук?

Пред очите му, замъглени от водата, се мярнаха размазаните очертания на два подводни отвора, две черни петна в синевата.