Петър Бобев - Мечът на Атила

Едва овладял необяснимия смут, що го бе обхванал при вида на смятания за изчезнал престолонаследник, византиецът се надигна, още по-пребледнял отпреди, и се поклоня:

— Аз съм тук, за да подновим старата дружба между нашите народи. И ще сторя за това всичко, което е по силите ми.

Тервел трепна. Тоя глас му беше познат. Слушан някъде. Но къде? Всъщност нищо чудно да го е чувал. С толкова ромеи се бе срещал, когато бе ходил в Константинопол… И все пак… Нещо го тревожеше, караше го да бъде нащрек…

Тоя глас — мъжествен, честен и — странно — в същото време някак гузен, притворен…

Ето и сега — говореше искрено, убедено:

— Ювиги хане, не бързай! Не нападай! Нашите бойци не понасят зимата, още по-малко блатата. Нека да им омръзне! Тогава почват да се бунтуват. Да бягат…

— Те вече бягат — подметка Тервел. — Като казват, че пръв е побягнал самият Константин, уж отишъл на бани в Месемврия.

Исперих се усмихна, може би за пръв път от седмици насам:

— Нека бягат! Както Атила побеждаваше, като се опираше на римските роби, тъй и аз ще победя, като разчитам на ромейската беднота, понякога по-зле и от робите. И аз като Атила за тях съм носител на нов ред — без данъци, без продаване в робство за дългове.

Зле прикрита сянка мина по лицето на стратега, но той пак успя да се овладее. И да продължи разговора, макар че в гласа му вече се усещаше смущението:

— Ако императорът е избягал, още по-добре! Ще преговаряме направо с великия доместик.

Той се обърна към Исперих:

— Ювиги хане, моля те, прати извън Агъла някой ромеец от твоите роби, да отнесе от мен писмо до него. Да го викнем за преговори.

Ханът не отговори веднага.

— Може да пратя… А може и друго — без преговори…

Той се изправи.

— Канар тикинът ни донесе не само Свещения меч. Той ни донесе и добра вест. Славяните са се разбунтували в тила на Константин. А от север пристигнаха и моите дружини. Стражите ми вече са видели сигналните им огньове. Победата е близка. И нашата, стратеге. И вашата…

Извади Свещения потир от лавицата зад гърба си и го поднесе на виночерпеца, който, преди да го напълни, отпи глътка от виното да докаже, че не е отровно.

Исперих го подаде на госта си:

— За очакваната победа, стратеге! Следващия път ще пием за извоюваната победа… От черепа на Константин…

Леон потръпна. Досега при всичките си разговори с хана оставаше с впечатление, че напреде си има цивилизован управник, с когото можеше да обсъжда дори Платон и Аристотел. И изведнаж… При споменаването на тоя зловещ скитски обичай той отново се убеди, че всичките знания и привидна мъдрост на хана са само умело прикритие на варварската му същност.

И доби още по-силна увереност в правотата си.

Но преодолял отвращението си при мисълта само, че би могъл да пие от съд с инкрустирана в него теменна кост на човек, византиецът пое ритуалната чаша и отпи от нея глътка.

— За победата! — повтори той с глух глас думите на домакина. Друго пожелание не можа да измисли.

После додаде:

— И все пак кръвопролитието може да бъде избегнато, ако пуснеш пратеник при великия доместик…

И му я върна, хванал я с две ръце.

Тервел изведнаж се досети. Тия няколко думи: „И все пак кръвопролитието може да бъде избегнато.“ Спомни си и къде ги бе чул — пещерата, при Елена. Същият глас. Не се лъжеше. Тоя глас говореше с василевса.

И дали, смутен от погледа на канар тикина, който се бе устремил върху му с целия гняв на сърцето си, или от важността на предстоящото, но ръцете на госта видимо потрепериха.

Тервел не беше съвсем сигурен. И все пак, стори му се, че дясната ръка на ромееца направи някакво неестествено движение, наведе показалеца си и сякаш изтри нокътя му о ръба на чашата.

И преди Исперих да допре устни до нея, той протегна напред ръка:

— Ювиги хане, не пий!

Ханът го изгледа с огнения си взор, учуден и разгневен. А Тервел, опитвайки да смекчи грубостта на намесата си, добави, обърнат към госта:

— У нас обичаят е такъв. За особено важна наздравица да се пие по три пъти наред. Отпий още две глътки, стратеге!

Ясно видя как ромеецът пребледня. Неволно се отдръпна от потира. Ала веднага след това, овладял се, посегна към него:

— Щом обичаят е такъв!

Ала гласът му издаваше явно обзелото го отчаяние. Тъй осъденият приема смъртната си присъда. Пожертвувал се бе. И тъй, и инак — все щеше да се мре. Поне да умреше с полза, ведно с омразния враг…

Тогава напреде им изскочи старият таркан Баян. Възмутен, зачервен от гняв.