Петър Бобев - Мечът на Атила

— Граматик, пък войник! — учуди се Тервел.

— Първо, защото с граматика хляб не се изкарва, И второ, защото от затвора ме пуснаха само да дойда да се бия.

— А ти не искаш ли да се биеш? — подпита Тервел.

— Щом съм избягал от стана им, значи…

— Ами ти? — обърна се Тервел към другия.

— Аз съм Теодосиос… И аз тъй… Не ща да се бия…

— Само затуй ли? — усмихна се българинът. Теодосий, другарят от затвора на Теофил, който бе издал пещерното убежище на Тервел, отвърна:

— Не само за туй, боиле! Не само защото ни е дотегнало под тиранията на василевса… И уплашени сме, боиле… Не щем да мрем мърцина…

— А от какво сте уплашени?

— Приказват ги едни, та да те дострашее… Че ще зимуваме тук. А ние сме константинополци, не издържаме на тая зима, на снегове и ледове. Ние отсега, дето още не са свили истинските мразове, та сме измръзнали… И друго — че императорът няма пари да плаща, хазната му била опразнена от войната със сарацините… После — че славините са се надигнали и ни отрязали пътя за отстъпление…

— Което също е вярно! — подметна Тервел. — Както виждате.

Паскалис продължи:

— И най-важното. Гледачка някаква, пророчица, била предсказала, че императорът, уплашен, ще избяга от бойното поле…

— Е? — не можа да овладее нетърпението си Тервел.

— Това е. Той наистина избяга. Пък ни заблуждават, че отивал на бани…

Тънка усмивка на доволство се мерна върху суровото лице на канар тикина и мигновено изчезна. Значи, Елена неволно им бе помогнала. Нейното предсказание, неясно и двусмислено, бе свършило отлична работа сред тия наплашени, суеверни солдати.

— Това е — доизказа се Паскалис. — Сега всеки от нас гледа как да отърве кожата… Най-вече сланините, дето все едно са си у дома… А и другите… Като нас…

— А началниците? — подметна Тервел.

— Началниците… Наказват, то се знае… За дезертьорство ослепяват… Ама, както виждаш, пак бягаме…

Добре! — мислеше си Тервел. — Всичко върви добре. Най-важен е духът. А у ромеите духът вече е разколебан. Това улеснява победата. Дори на по-малоброен противник, отколкото бяха сънародниците му. И отколкото щяха да станат, след като пристигнеха подкрепленията им от север…

Тогава Паскалис запита с разтреперан глас:

— А сега?… Ние… Какво ще стане с нас? Всичко ви казахме.

Тервел се обърна към княза:

— Какво ще ги правиш?

— Какво! — махна с ръка Десислав. — По закон. Военнопленник или плаща откуп, или остава при нас три години роб. Ние не сме като ромеите — хем да служим на милостивия бог, хем да държим роби за цял живот…

Тервел преведе на пленниците решението на славинския княз. После се обърна към Паскалис:

— Сега не мога. Но като дойда тук втори път, ще те откупя от Десислав. Свободен ще те поканя при мен. На нас ни трябват хора, вещи в писмото. Закъде нова държава без грамотни люде?

Тервел не можа да тръгне по-рано, макар че вече нямаше никакво търпение да чака, защото никой от славините не искаше да излезе от село, преди да пропеят трети петли, когато нечистите духове се запиляват в Тилилейските гори.

Чак на другата заран, по ранина, малко преди разсъмване, Десислав го изпроводи със своя дружина до Дунава. Гостът не знаеше разположението на византийските части, та да не се заблуди, да не се натика сам в устата на звяра.

Преведоха го през някакви подгизнали от вода тресавища, където всеки другоземец още на втората крачка щеше да затъне, ако не знаеше външно незабележимите бродове и залетите с вода тирове твърда земя.

Когато напреде им лъсна широкият дунавски ръкав, те му посочиха българските укрепления и закотвените пред тях византийски галери.

Лудост беше да премине отвъд със славинска еднодръвка или пък със сал, изплетен по български, от тръстика. Та и с плуване. Ония от корабите щяха да го забележат тутакси. Налагаше му се да изчака нощта и тогава, под нейно прикритие, да се прокрадне до съплеменниците си.

И добре, че есенният ден е кратък, та не след дълго се смрачи и той започна да се стяга за рискованото си дело. Помогнаха му дружинниците на Десислав. За да изпитат зоркостта на обсадителите, те пуснаха по течението няколко наръча наскубана тръстика. И начаса една лодка от най-близката галера се спусна да провери. Като се убедиха, че няма нищо подозрително, ромеите повече не закачаха другите плаващи снопове.

Пък и притъмня съвсем.

Тервел прикрепи към главата си кичур треволяци, захапа къса тръстикова цев да диша и навлезе във водата. Тежкият меч на Атила го придържаше на такава дълбочина, че на повърхността оставаха само очите му.