Петър Бобев - Мечът на Атила

Християнството — това е, което те прави ромеец. Както е сега — ромейци са и елини, и траки, и киликийци, и арменци, и исаврийци, и анатолийци, и славяни — стига да са християни.

Баща му и дядо му бяха привърженици на монотелизма. Но тогава това беше оправдано. Източните провинции, на които те се опираха, изповядваха монотелизма. Сега тия провинции попаднаха в ръцете на сарацините. Нима Константин трябваше заради тяхната ерес да си разваля отношенията с православната аристокрация на Константинопол? И с Агатон, римския папа?

Другите може би не я забелязваха. Страшна заплаха се зараждаше в самата столица. Не бяха само църковните разпри. Други се криеха зад поповете и философите — неговите лични врагове. За жалост успели бяха да спечелят на своя страна и двамата му глупави братя, Тиберий и Ираклий. Не виждаха, че тласкат империята към гибел, така обградени отвред с неприятели.

Вече нямаше да прощава! Щеше да ги смаже, а на тях двамата щеше да отреже носовете, та повече да не ги завират там, където не им е работа. Какво си въобразяват те — че са съимператори? А забравиха ли, че ако не беше той, Константин, който отмъсти на бащиния им убиец, те нямаше да бъдат нищо?

Тази малка битка, която предстоеше, можеше да бъде довършена и от пълководците му. Ако побелеха, това пак щеше да умножи неговата слава. Ако ли пък, недай боже, я изгубеха, от това империята нямаше да пропадне. Дори да му се изплъзнеше Малка Скития, та ако ще би и Тракия, дори Елада — останеше ли Константинопол в негови ръце, все имаше надежда да си възвърне накрая всичко. Ала изтървеше ли Константинопол, изтърваше всичко. С Константинопол се губи и трона. Защото в Константинопол, в Света София, се пазят атрибутите за коронацията. Външните врагове не са тъй страшни. Налитат, откъснат нещо и изчезнат. А империята остава. Опасни са вътрешните. Не се грижат те толкова за чистотата на вярата. Като се крият зад нея, те целят да ударят него. В това разплуто общество той беше призван от бога да тури ред. Затова нямаше да се спре пред нищо.

Защото ако не ги смажеше той, те щяха да смажат него. Нима не помнеше, че половината от ромейските императори са убити? И Маврикий, и Фока, и баща му Констант, и накрая убиецът на баща му арменецът Мизизий. Най-леката участ за сваления император е да бъде ослепен. Защото по традиция слепец повече не може да седи на трона. А може да бъде и жив опечен като най-зловреден престъпник в медната статуя на бика сред площада на Тавра.

Константин неволно сви пестник. Щеше да ги смаже. За да запази здрава държавата, трябваше да запази първо себе си. Най-голямото й зло е размирицата. Тя събужда алчността на варварите. Той щеше да задуши готвещата се размирица още в зародиша й.

На всяка цена! С всички средства!

Както баща му не се поколеба да отреже езика и дясната ръка на Максим Конфесор, прочутия богослов, и да заточи в Херсонес самия папа Мартин.

Взел най-сетне последното си решение, Константин вдигна ръка. И придворните тозчас се раздвижиха.

— Да дойде великият доместик! — нареди той. Сановницнте се разтичаха, зазвънтяха брони и ризници. И повиканият дотича начаса, запъхтян от бързането, подрънкващ с посребрените си доспехи.

— Заповядай, божествени василевсе! И му се поклони.

— Магистре! — стрелна го с поглед императорът. — Нали планът за главната атака е готов?

— Готов е, августейши!

— И е добре изготвен?

Великият стратег се поколеба малко. Пред василевса трябва да се мери всяка дума, пред василевса не се прибързва. Защото не само сана, но и главата зависи от това.

— Добре е изготвен, господарю!

Константин замълча, за тежест, преди да довърши:

— Ето що! Аз не мога да остана повече тук. Трябва да отпътувам за Месемврия. Да правя бани на крака си. Няма заради някакви си кожоносци да понасям тия мъчителни болки!

Придворните зашумяха в хор:

— Няма, то се знае…

Това беше прикритието му — да заблуди заговорниците, че уж отива в Месемврия. А той направо, без да се отбива никъде, щеше да се озове изневиделица в столицата, за да нанесе там неочаквания си удар. С един замах да спаси целостта на империята.

Изгледа ги пренебрежително и добави:

— Последната атака ще ръководиш ти вместо мен! И това ще ти се зачете. Но — както е по плана. Ще ги обсадиш, докато прецениш, че е дошло времето. Тогава ще ги подмамиш да излязат извън кошарата… — Той сам се усмихна на иронията си. — И ще ги удариш, както знаеш ти — по плана…

Главнокомандващият отново се поклони.