Петър Бобев - Мечът на Атила

Императорът Константин, облечен в позлатените си доспехи, с червени ботуши и разкошна багреница, обсипана със скъпоценни камъни, върху раменете, беше седнал в царския си трон под навеса на копринената си палатка, огромна като тракийска могила. Отстрани стърчаха забити златните императорски орли и разноцветните бойни знамена. Обграден от телохранителите и сановниците си, той оглеждаше бойния си стан и мълчеше. Както подобава, мълчеше и свитата му.

Ромейските шатри се белееха като накацали чайки по брега на реката и на морето, шатра до шатра, почти опрени една в друга, разделени само от пътеките за минаване и от коневръзите, на които пръхтяха нетърпеливите животни. Оставените в резерва бойци не стояха в безделие, а потягаха снаряжението си, лъскаха броните си с пясък, точеха на брусовете мечове и копия.

Все там, на площадките, бойните майстори дозглобяваха последните обсадни машини, предназначени за решителния бой. И не с дни, с часове изникваха огромните дървени постройки, обшити с железни листове и кожи, с най-различна форма и предназначение: метателни машини с макари и въжета за опъване, които хвърлят камъни и стрели; копачки за подриване основите на стените; овни тарани с оловни глави за разбиване вратите; подвижни кули за обстрелване отвисоко вражия стан и за прехвърляне на бойците върху бойниците му; големи стълби, поставени върху обковани с желязо коли, теглени от волове или от скрити във вътрешността им роби.

В морето пък се поклащаха с прибрани платна и весла стотиците военни кораби, които бяха стоварили превозените с тях тагми и чакаха, готови да преследват врага, ако рече да побегне по Истъра, или да пресрещнат флотата, българска или славинска, която би дръзнала да дойде в помощ по вода на обсадените варвари.

Варварите!

Ето стана им, дето го наричат по техному Агъл, Великия агъл — толкова близо, че се виждаха по дървените му стени дебнещите бранници, плъзнали като мравки, с винаги готови за стрелба двугърби български лъкове, що бият на двойно, та и на тройно разстояние от ромейските. И рядко пропускат.

Та нали заради тия лъкове, които някогашните доблестни римляни с право считали подло оръжие, заради пробивната им мощ, му се налагаше да преустроява тагмите си винаги така, че скитите да им остават откъм лявата страна, откъм щитовете им.

Не беше съвсем невежа военачалник тоя новоизлюпен завоевател Исперих. Добре беше избрал мястото на стана си — между ръкавите на реката и морето — блатиста, неудобна за разгъване големи сражения местност, по-неудобна за тежките бойни машини.

Още се виждаха като оглозгани от лешояди скелети останките на затъналите из мочурищата обсадни кули, мощните катапулти, скритите под оловни покриви тарани — деморализиращ белег на последния безуспешен опит за бърза разправа.

Великият агъл — ха, ха! Дори не и крепост — един прост изкоп, запълнен с вода, и дървена ограда върху насипа зад него, зад която се зъбеха облечените в кожи варвари, които при дъжд, както днес, обръщаха кожусите наопаки и така заприличваха на дресирани маймуни, като ония, що ги показват в Хиподрома на Константинопол.

Агъла имаше само една главна порта — истинска главна врата с подвижен мост, дето се спуска над рова с вериги от двете му привратни кули, изградени от камък. Но много рядко оттам излиташе бясната българска конница за нощните си набези върху византийския лагер. Обикновено скитите разрушаваха набързо дървената ограда от някоя друга страна, откъдето ромеите не ги очакваха, натрупваха талпите върху рова и по тях ордите изтопуркваха, втурваха се, сеейки смърт с облаците стрели и тъй внезапно, както се нахвърляха, се прибираха обратно. И отново изправяха оградата, преди ромеите да са се опомнили.

Заради това, додето подготвяше решителния пристъп, императорът се виждаше принуден да държи поне половината си войска в бойна готовност, строена пред варварското укрепление.

Ето и сега, по всяко време, все имаше български ездачи, които успяваха да излязат от Агъла, препускайки облечените си в ризници коне, и да се приближат на разстояние, до което долитат техните стрели, като в същото време оставаха недосегаеми за ромейските лъкове. А пък да се хабят стрелите на балистите заради единични бойци беше направо безсмислено. И така, както се носеха, увиснали зад седлата от другата страна на конете, защитени от телата и ризниците им, успяваха да пуснат по няколко тежки стрели, които всяваха смут в ромейските редици, защото силата им е такава, че пробиват ризници и брони. После с див вой се връщаха обратно, необезпокоявани. Защото, докато императорската кавалерия достигнеше дотам, нахалниците вече се бяха прибрали зад оградата си, откъдето тозчас политаха облак бръмнали стрели.