Петър Бобев - Мечът на Атила

Тогава дочу и врявата откъм село. Обърна се. Видя и пламтящите борини, понесени от шумното множество.

Не след дълго пред него застана един ромейски турмарх — офицер с десетина облечени в желязо конници начело с неколцина насила повлечени да ги упътват селяци, прежълтели, с разтреперани нозе. А като видяха и Славун невредим на брега, още повече се разтрепериха.

Турмархът скочи от седлото и вдигна ръка за поздрав:

— Привет на тебе, жупане, от моя стратег! Разкрачен, с ръце на кръста, с кръвясали очи. Славун го гледаше мълчаливо.

Византиецът изчака малко и като не получи отговор на поздрава си, побърза да премине направо към целта:

— Задачата ми е бърза, затова сред нощ дойдох да те диря чак тук…

— Е! — изръмжа като мечка Славун. Офицерът почваше да се гневи от това незачитане на варварина. Но овладя гнева си и додаде:

— Стратегът ме е пратил при теб и при другите князе. Да изпълните договора. От теб иска, както е по договор, сто войника. С мечове, с щитове, с ризници. И срещу императорска, плата…

Славун го гледа дълго, мери го с поглед отгоре до долу и избоботи:

— Пръждосвай се! Че каквото ми е причерняло…

Турмархът настръхна от обидата. Пред подчинените му. От някакъв мръсен варварин…

— Ти чуваш ли се бе, въшльо! — изкрещя той. — С кого говориш? За какво ви е дал василевсът тая земя? Нали затова — да му плащате данък, да му служите във войската…

Славун пристъпи крачка напред.

— Никой не ни я е давал. Да знаеш. Сами сме си я взели… А ти… Ти да си обираш парцалите, докато още не са ме прехванали съвсем…

Ромеецът, недоизчакал го да довърши, вдигна меча, та го удари с ножницата по главата.

За своя беда не отскочи достатъчно бързо назад, зад преградата на насочените ромейски мечове.

Зашлевил му плесница с лява ръка, Славун отхвърли шлема от главата му, а с дясната му стовари такъв удар отгоре, че пестникът му, сякаш железен, потъна в черепа на турмарха, който се срина безжизнен на земята.

После го грабна за краката и го развъртя около себе си. Тежките доспехи на мъртвото тяло като великански боздуган пръснаха главите на улучените двама войника. Другите не дочакаха повече, видели се вече обградени от притичващите откъм селото славунови дружинници.

Обърнаха конете и препуснаха обратно. Наслушали се бяха на страхотиите за отровните славински стрели, видяха с очите си силата на тия иначе добродушни великани.

Нямаше съмнение. Спасените от корабокрушението ромейски войници се катереха право към обителта на Елена. Види се, пентаконтархът им не бе забравил задачата си въпреки слетялото ги нещастие, а познаваше отлично и пътечката, що водеше пряко до пещерата.

За преследваните нямаше никакъв друг изход. Само бягството. И то колкото може по-скоро. Оставаха още двеста-триста крачки и войниците щяха да се намъкнат при тях.

През обикновения изход не можеше. Враговете щяха да ги забележат тутакси. А да се бият — това беше още по-безсмислено. Борис би успял да окаже някаква съпротива. Ала Тервел, въпреки че се бе по-ободрил от билката на Орфей, все още не можеше да се мери по сила със здравите бойци. И Елена — та как можеше да помогне една саката жена, никога непохващала меч?

Тя реши изведнаж — както винаги, когато се отнасяше за Тервел. Заради него беше пожертвала душата си на Геената, лишила се от всяко земно и задгробно блаженство. Пак заради него щеше да понесе и тая жертва.

Щеше да му се покаже, да я види в цялата и грозота. Иначе как щеше да го преведе през лабиринта на подземните проходи навън, далеч от нападателите? Тези проходи са тъмни и неравни. Нужна е обилна светлина. Без такава светлина рискуваш да разбиеш челото си в някоя издатина на свода или да се препънеш в многобройните буци и ями по пътя. А под добре разпалената факла Тервел щеше да види недъга й, не можеше да го укрива повече.

Всъщност единствен той не биваше да го види! Единствен! Свикнала със съжалението, с присмеха, с отвращението в очите на другите, тя усещаше как сърцето й се сковава в леден ужас, като си помислеше, че ще съзре същите чувства и в неговия поглед.

А трябваше! Животът му сега беше по-важен от всичко: от нейния живот, от душата й, дори от честолюбието й.

И така, изпълнена с решимост, стиснала до болка челюсти, Елена грабна борината и влезе при двамата българи.

— Хайде! — пошепна тя с пресъхнали от тревога устни. — Ромеите са пред прага…

Тервел се извърна. Вдигна очи.