Петър Бобев - Мечът на Атила

А пътят на войската, по всичко личеше, беше минал и през Славуновото средище, където той бе оставил жена си, където бе оставил и щерка си Марица, която щеше да се замомее напролет след деня на Лада, богинята на женитбата, когато за пръв път и тя щеше да натопи пръстенче в мълчана вода и да изслуша ладанката си — гадателския припев на дружките си.

Суров и сприхав беше жупан Славун. Ала колкото заядлив беше с другите, толкова мил беше с Марица, глезената му хубавелка. За да я оварди, му се щеше, ако може, навред със себе си да я води. Но как щеше да я поведе тоя път, тъй далеч, и то сред тия кривокраки коняри, за които жените все не стигат да запълват харемите им?

Няма що, трябваше да я остави. Пък и не бе я оставил сама я — а сред племето.

И все пак, все нещо го глождеше, като гледаше следите на преминалите войскари: отъпканите биваци и безбройните огнища с разхвърлени наоколо кокали от изядените добичета; обесените тук-там за назидание непокорни войници; завръщащите се по домовете си побягнали селяци, които почваха да кълнят и да ругаят, щом като влезеха в оплячкосаните си жилища.

А тук-там — и някоя изгоряла колиба, някой още недооглозган от кучета и гарвани труп на славянин, обут с тесни конопени гащи и облечен с дълга до коленете кълчищеница. За какво ли бе срещнал смъртта си клетият: дали да оварди от грабеж скритото зърно или от позор я жена, я дъщеря?

И сипаничавото лице на Славун почервеняваше още повече, още повече помръкваха суровите му очи.

Навлязоха и в свои предели. Някъде, до землянките си, покрити с пръст и отдалеч подобни не на къщи, а на огромни къртичини, стояха изправени селяни, мълчаливи, гузни, стиснали в мазолести ръце отложените калпаци.

И все по-често някой старейшина ще вдигне глава и ще измърмори:

— Лошо стори, жупане, дето се отрече от Испериха!

А друг направо ще предложи:

— Я да тръгнем пак с българите! Или пък:

— Докога ще траем! Кога най-сетне ще ударим ромеите? Хем да отмъстим, хем и ние с плячка да се сдобием!

А кога ги запиташе за селото си, за рода си, само смънкваха неловко, пристъпвайки от крак на крак.

Имаше нещо.

И той ускоряваше ход. Дружината му, не по-малко тревожна от него, едва сварваше да се изравни с неговата великанска крачка.

Най-сетне, беше към мръкване, а по това време през листопад-месец, денят е кратък, наближиха селището, оградено с плет и ров с вода. По дървеното скърцащо мостче влязоха вътре.

Село, като всяко друго славинско село. Вкопани в земята землянки, кирпичени колиби, покрити със слама — и всички оградени с плетища, по чиито колове се зъбеха волски и овчи черепи да гонят злите духове, а вътре, по дворовете — купи сено и слама, накамарени дръвници за огнищата през идващата зима. Редом с тях, ту под навес, ту съвсем на открито — волска кола, рало с железен лемеж, откачен ярем, тъкачен стан.

Още насред път го посрещна жена му Недана, хвърли се в нозете му и се разрида:

— Дано Перун ги тресне! Проклетниците! Дето затриха рожбицата ми! Хубавата, писаната ми Маричка!

Славун се вцепени:

— Какво виеш? Разкажи човешки!

— Няма я Марица, стопанино! Марена да ги засипе с халите си! Вдън земя да ги натика!

Клетият баща нищо повече не чу. Разбра само това, най-важното, единственото — Марица не бе между живите! Вместо истинска сватба, за която я тъкмеше, беше направила сватбата си със смъртта…

— А как? — изгърмя гласът му. — Как стана тъй? Как допуснахте?

И страшният му поглед, мятащ мълнии, сякаш Перун, слязъл на земята, прониза поред окръжилите го мъже, които заотстъпваха боязливо, защото познаваха добре дивия му нрав.

— Как допуснахте?

А Недана, просната на земята, продължаваше да нарежда на умряло:

— Ромеите, стопанино, как Стрибог преди това не ги порази… Те… Те…

И къде от нейното безредно, безсмислено майчино оплакване, като вой на осиротяла вълчица, къде от боязливите притурки към разказа й от околните, Славун подразбра какво се бе случило в негово отсъствие.

Ромейската армия бе отседнала на стан в землището му. И стратегът пратил фуражирите си да вземат от селяните сено за конете му. Те отказали — отвърнали, че тая година вече трети път им искат сено.

Ядосан от вироглавството им, стратегът заповядал насила да откарат няколко купи. Няма що, пред настръхналите копия селяците отстъпили. Ала ромеецът вече се бил наежил. Намислил да ги накаже. Затова им поискал и жито.

„И жито нямаме“ — отвърнали славините.

„Тогава сам ще го намеря!“ — заканил се стратегът. Знаел много добре, че славините не държат нищо излишно на открито. А житото си заравят с делви в земята.