Петър Бобев - Мечът на Атила

— Помня това! — пошепна Тервел. — За него трябваше да те убият.

— Да! — кимна разказвачът. — Знаех го. Тогава случайно зърнах Докс от задната редица. И видях тържествуващото пламъче в зениците му. Досетих се — той беше направил това, никой друг! На другия ден трябваше да се изпълни присъдата. И душата ми нямаше никога да препусне белия жребец по Млечния път към Тангра. Както повелява законът. Но аз избягах от затвора. Пазачи бяха Докс и приятелите му. Това пък беше моето отмъщение. Както се полага на страж, допуснал да му избяга затворник, навярно отдавна са им пръснали главите…

Тервел си спомни и това. И кимна отново.

— А аз успях да избягам — махна с ръка Борис. — Преплувах Дунава. И станах ромейски наемник. Нямах избор. Приех и вярата им. Трябва да ти призная, служих им вярно… До днес… Когато чух, че ще правят хайка на български боил, кръвта ми заговори. Не само защото е подло — сто срещу един… А защото е български боил… Ей затуй… И още нещо да ти кажа — те и преди това знаеха, че ще дойдеш… И бяха пратили два дромона…

Тервел опита да се надигне разгневен:

— И това ли! А откъде? Борис вдигна рамене.

— Откъде са го знаели? — не спираше Тервел. И подозрението обхващаше душата му, някакво смътно досещане за подлост и предателство. И то не както днес — издаден от случаен ромейски крушенец, а измяна, свила змийско гнездо под престола на хана… Но кой можеше да бъде предателят?

Тогава чу трясъкът на блъсналия се в рифа кораб.

— Чудото стана! — пошепна с безкръвни устни Елена.

И излетя навън.

Дълбоко под себе си тя съзря обречения дромон, огрян от факлите, които горяха по бойниците му, заседнал върху скалите.

Ала не потъваше. По-голям беше, не като онзиденшната лека галера, пък и пробойната може би беше по-малка. Изглежда, наближил целта, корабът беше забавил ход, готвейки се да влезе в закътания западен залив.

Виждаше се как навклирът вика нещо, ръкомаха, тича по палубата; как гребците натискат веслата, та да откопчат корпуса от гибелните обятия на скалите; как други изхвърлят сандъци и амфори с жито, зехтин и вино, та да олекне товарът.

Напразно!

Моряците опитаха да спуснат лодка. Но в нея, в безредата, се струпаха толкова хора, че тя се преобърна и изсипа човешкото множество сред беснеещите талази.

Всичко виждаше отгоре Елена: целият ужас, причинен от нея…

Господи, защо се бавиш? Защо не я поразиш с мълниите си? Нали ти го бе казал: „Защото с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери.“

Пуснаха втора лодка, в която успяха да се вместят двадесетина корабокрушенци. И тя побърза да се отдалечи от пострадалия кораб, защото от борда продължаваха да скачат в нея все нови и нови тълпи. Тия, които умееха да плуват и още се държаха над вълните, опитваха да се заловят о бордовете й. Но войниците отвътре ги изблъскваха обратно с мечове и юмруци, озверели от ужас пред бушуващата стихия.

Злочестата монахиня хапеше устни, раздвоена в чувствата си. Трябваше да загинат, да не достигнат брега! Иначе защо бе обрекла душата си на Геената огнена? Нима тая й жертва щеше да излезе напразна…

И излезе напразна…

С големи усилия лодката най-сетне заседна в плитчината, в основата на залива. Войниците наскачаха във водата и бързо прегазиха до брега.

После, поведени от пенконтарха — началника си, останали само петнадесетина човека, поеха нагоре. Елена знаеше накъде — към нейната пещера.

Петнадесетина души! Но и те бяха достатъчни да се справят със задачата си.

Начело на своята дружина Славун бързаше към селото си, което представляваше нещо като столица на племето му. Все по-намръщен, все по-мрачен. С тежки предчувствия. Защото навред по пътя го посрещаха тревожни вести.

Ромейската сухопътна армия прекосила Малка Скития и вече достигнала Дунава, в подготовка да удари Агъла на Исперих. И навред по пътя си безчинствувала, както е обичайно за всяка армия. Тя не може да се възпре от безчинства, когато минава през своите, та камо ли — през чуждите поселища. И целият й път беше белязан с грабежи, с убийства, с поругани жени. В дивия инстинкт на войната войскарите отприщват всичките си нагони. Челниците им не могат, пък и не искат да им пречат, защото то би значило и себе си да пречат. А такава многохилядна сбирщина трябва да бъде хранена, да бъде поена и развличана. Кой стратег ще вземе да мъкне подире си всичко нужно за тия, на които разчита, щом по пътя си има и храни, и вино, и жени?