Петър Бобев - Мечът на Атила

— В Одесос! — заповяда той. Беше добил увереност от съзнанието за важността на новината, която щеше да отнесе.

И като видя, че лодкарят все още се колебае, додаде:

— Стратегът ще тя плати. Пребогато… Без да я види някой, ни Елена, ни Тервел, ладията продължи на юг.

Без да подозира страшната заплаха, надвиснала над болния варварин, Елена го бе затрупала с всичките си завивки и дрехи и го поеше непрекъснато с горещи билкови отвари, като шепнеше молитви, та дано изгони от обезсиленото му тяло злия бяс на болестта, който след престоя му в студената вода отново го бе раздрусал с цялата си пагубна ярост.

Толкова бе молила упорития българин да не бърза, мечът нямаше да му избяга, но не можа да го отклони от решението му. Надцени клетия силите си. Затова сега плащаше. И плащаше жестоко. А дали накрая нямаше да плати с живота си? Едва сега, след толкова дни, Елена се уплаши за него. Знаеше, че кой можеше да го знае по-добре от една знахарка, много мъчно, но понякога, уви, зловещо лесно този живот напуска крехката си телесна обвивка. И тя трябваше, тя беше длъжна да го спаси. Иначе… Иначе и нейното съществуване губеше смисъл… И оброкът й…

Тервел се размърда. Отвори очи, помътени от жарта на болното му тяло. Прошепна с напукани устни:

— Мечът!

Отскочила мигновено да се прикрие, Елена му го показа.

Той сякаш не го видя, отпуснал отново клепачи, Значи, не бе видял и нея.

Но не. Видял го бе.

Така, със затворени очи, добави:

— Дай ми го!

Тя му го поднесе отдалеч. И той го хвана опипом, после го притисна към гърдите си.

— Мечът на победата! Мечът…

Елена го гледа дълго, така замислена. Воин беше той, непригоден за Христос. Сякаш сраснал с меча. Без помисъл за покаяние, за християнско смирение. Но честен, не я измами. Не го заслепи блясъкът на златото.

И тя пошепна:

— Щастлива съм, българино, че не ме излъга. Виждам, не си алчен. Както казва Синът божи: „Недейте има ни злато, ни сребро, ни мед в поясите си.“ Ако беше толкова алчен, колкото и смел — нямаше да се върнеш…

Тервел сякаш не я беше чул, не бе и разбрал зловещия й намек, задъхан от огъня на треската. И Елена се доизказа:

— Това беше моето изпитание, жестоко изпитание… И за теб… И за мен…

— Българинът няма нужда от злато — отвърна като в бълнуване болният. — А от желязо. И данъкът, що ни плащат покорените народи, е в мечове.

Внезапно Елена трепна, дочула човешки вик навън. И изтича към изхода. Наистина пред входа стоеше човек, ромейски войник.

Уплашена, тя се дръпна, готова да вика на помощ двуглавата змия. Защото друга защита нямаше.

Ромеецът протегна ръка.

— Сестро, не бягай!

И тя неволно спря, някак успокоена от неговия неспокоен глас, задъхан от умора.

— Тук ли е българският боил?

Нещастната усети как дъхът й пресеква, устните й пресъхват. Какво трябваше да стори? Да вика ли за помощ или да се метне отгоре му и заедно да полетят в пропастта?

Прочел ужаса в очите й, той побърза да я успокои:

— Не бой се, сестро! Аз не за зло… Да го спася идвам. Сам съм, виж и коня ми! Умира от преумора. От Одесос до тук съм препускал, без да спра, Само да го спася…

Наистина, на петдесетина крачки от него, лежеше върху земята покрит с пяна кон, който дишаше тежко-тежко. А здрав кон рядко ляга.

— Какво искаш? — запита Елена. Новодошлият се отпусна, седна на земята.

— Тази вечер тук ще пристигне кораб с две пентаконтархии, две петдесетини, воини. Ще завардят навред, ще търсят да го заловят.

Монахинята прехапа устни. Не, нямаше да им позволи това! Дори срещу цената на живота си. Но се сепна. А дали не я подвеждаше този, да я изпита? Ромеите са годни на всичко.

— Закълни се! — рече тя. — Че е истина. Войникът се усмихна тъжно:

— Че в кой бог да се закълна? В Исуса ли, против чиято воля съм дошъл; или в Тангра, от когото съм се отрекъл?

Тя не го разбираше.

— Българин съм, сестро — добави той. — Беглец от българския хан. Борис беше българското ми име. А сега — покръстен.

Елена гледаше ту него, ту отпуснатото му пресилено животно насред полянката, обрасла с жълти лопени и синя жлъчка, с розови безсмъртничета и попълзели навред врежове на лудата краставица.

Войникът продължи:

— Нощес тук се е разбил императорски кораб, Монахинята вдигна очи с разширени гледци.

— Отде знаеш?

— Един се е спасил. Той ви е видял, двамата, Днес пристигна с ладия в Одесос, И право при стратега. Разправи му всичко. За теб, за българския боил. А стратегът, забравил какъв съм по произход, ми заръча да препусна до пристанището и там да предам заповедта му на един навклир. Такава заповед — веднага да тръгне за Акра Кастелум и още същата нощ да залови българина… Аз пък препуснах насам…