Петър Бобев - Мечът на Атила

Там, на запад, в дъното на закътания залив, на брега се зеленееха диви череши, букове и липи, омотани с диви лози, с чието грозде, тежко, боялия, одесоските траки боядисват вината си. Там навярно имаше извор или ручей. Прясна вода.

Едва се сдържа да не тръгне веднага нататък. Знаеше, трябва да чака. Ако до довечера не минеше кораб, през нощта щеше да се напие, та да изтрае и утре.

Стана му толкова горещо, че се прибра на сянка в дупката, И отново се унесе в спомените…

Да си дири щастието… В Константинопол… Сякаш Константинопол само него чакаше, сякаш си нямаше вече десетки, стотици хиляди гладници, с които не можеше да се оправи. Тръгна по ергастериите — работилниците да предлага ръцете си. Но кой в града дири селски ръце, дето освен да орат и да копаят друго не умеят? На село ядеше един път на ден, сега почна горе-долу един път на седмица. Другото ядене ли беше — захвърлен на улицата зелев лист, нахапана ябълка, недоогризано къшейче.

Накрай по милост го наеха в каменоломната. И то каква работа — и какво плащане! Каменоделецът печели по двадесет фола дневно, докато просякът при черквата събира и по сто фола. Ама я се опитай да се присламчиш към просяците — още същата нощ ще те намерят с разпран корем.

Заживя и той като другите нему подобни. С работа, със зрелища на Хиподрома. И нали беше млад, жизнен — сглупи, взе, че се и ожени. Към своето притури още едно тегло. Слугинче беше Теодора, и тя от бога дарена, у аргиропрата-златаря Анастасий. И май че повече печелеше от мъжа си. Та и дете им се роди, син Алекси. Като че ли и неговото име на подбив: Алекси-Победител.

Отървал се бе клетникът от всички селски неволи. От една нямаше къде да се отърве, от практорите. Когато му поискаха данъка, Теофил се слиса — къде толкова номизми, толкова злато, у един каменар? Но практорът си е практор и на село, и в града. Престраши се Теофил, та поиска от аргиропрата Анастасий заем. И си разчисти сметката с държавата. А излезе, че бе попаднал от трън, та на глог. Не мина и година — Анастасий си поиска парите обратно, но вече почти двойно с лихвата.

Ей тъй попадна Теофил в затвора. И трябваше да избира — себе си ли, жена си или сина си да продаде в робство, защото друго за продаване нямаше, та да се издължи на ненаситния лихвар.

До него в килията лежеше друг неизправен длъжник. Граматикът Паскалис. Дотогава Теофил смяташе, че грамотните, всички, дето са успели да научат четмо и писмо, са добре, А излезе, че не било така.

— Не е важно — казваше тоя Паскалис, — какъв си, учен или прост. Добре ще си, ако си угоден на императора.

И още много такива работи му наговори, та чак му замая главата:

— Няма полза от науката — твърдеше граматикът. — Каменоделецът като теб, обущарят, търговецът все могат да се изхранят, а ученият мъдрец, който не угодничи на василевса, умира в нищета, понеже във Византия всичко се продава освен ум. На императора Ираклий, дядото на сегашния Константин, книгите му служели само за да бие с тях сановниците си.

И още много-много… Та какво му остава на човек в тъмницата освен приказките?

— Което у богатия е добродетел — мърмореше Паскалис, — у бедняка се счита порок. Богатият е горд; ако беднякът покаже гордостта си, нахвърлят се отгоре му, че е нахален. Ако богатият се напие и почне да безчинствува, значи се забавлява. Ако е бедняк — безобразничи и го хвърлят в затвора. А и там — също различно. Богатият плати глобата и си отива, а бедният, като няма с какво да плати, за да не го храни нахалост императорът, гледат да се отърват по-скоро от него: я му отсекат главата, я ръцете, я носа, а ако е за по-маловажно, го приковават гребец на галера. И отварят място за нови.

Имаше и друг затворник — Теодосий. Син на роб и робиня. Господарят му, доволен от него, го освободил. Но скоро след това умрял. И Теодосий останал сам да се грижи за себе си. От ергастерия в ергастерия — все чирак, все на чужда работа, Беше по-озлобен и от Паскалис.

— По-добре роб! — ръмжеше той в ъгъла си. — Отколкото чирак. Роба поне го хранят…

А кога стана случайно дума за българите, направо отсече:

— По-добре при тях! Българинът, а и чужденецът при тях, ако оцелее на война, после живее добре. А при ромеите? На война загиваш, защото не умееш да си служиш с меча. Василевсът не дава оръжие на плебеите в мирно време, защото го е страх от метежи. А след войната — данъците те съсипват. Законите не важат за всички. Пък и са толкова много, че малцина ги знаят. Дори и това, що ти се полага по закон, можеш да получиш само срещу подкуп. Така е! Под българите, ако не по-добре, поне няма да бъде по-зле. Зле ще бъде на господарите, дето имат какво да губят. Имот и власт…