Петър Бобев - Мечът на Атила

Но стъпките се върнаха нататък, откъдето бяха дошли. Теофил отново остана сам, насаме с побеснялото море. Измокрен, премръзнал.

А не смееше да излезе от укритието си, защото не знаеше дали варварите не го дебнат на брега.

И така, разтреперан, дочака дрезгавината на изгрева. Тогава, след като се озърта дълго и най-сетне се убеди, че няма жива душа наоколо, изпълзя до една плитка пещеричка на две крачки над главата му, където безспорно беше по-сухо. Там съблече ризницата си да не го изстудява поне тя (шлема и меча си бе загубил още на кораба) и заподскача на място да се сгрее.

Дъждът беше престанал, облачната завеса се бе изтеглила на изток и оттам, подало огнено око над кръгозора, слънцето пръсна върху все още бушуващото море рой мъждукащи въглени.

Напечената скала се позатопли. Но Теофил не смееше да излезе на брега, да тръгне по него назад към Одесос. Тоя край гъмжеше от варвари. И никой от тях нямаше да се откаже от тъй лесно придобития пленник. Налагаше му се да чака тук, на скалата. Наблизо все щеше да мине някой кораб.

Беше добил вяра. Щом успя да се спаси от това премеждие, в което всички други бяха загинали, значи — бог нямаше да го изостави.

Та то и името му заслужаваше — Теофил, Приятел на бога, или както казват славините Богумил, Дано не бъдеще както до сега — един Богумил, да те пази бог! Нямаше злочестина, която да не го е слетяла. Още от раждането.

Баща му го кръсти Теофил — с последна надежда да омилостиви бога. А то омилостивява ли се обикновен господар, камо ли господаря на господарите?

Ей тъй израсна — сополиво селянче, без игра, без радост, в тичане подир козата. И в гладория. Ечемичен хляб, ряпа и лук, разредено с вода вкиснато вино. И то един път на ден — сутрин. Само на голям божи празник — малко месце от морска свиня. Или скришом уловена риба от манастирската река, за който грях игуменът наказва понякога и с отсичане на ръката, А недай боже да те сполети бедствие. А то бедствия кажи-речи всяка година. Та и по няколко в година, Види се, толкова са грешни селяците — я засуха, я наводнение, я градушка, я облак скакалци. Ами варварите! Не минава година, дето се казва, да не ги прегази някоя орда, да опожари, да зароби, да изколи, да отвлече добитъка. Друго си е в града, зад каменните стени. Плячкаджиите все го заобикалят, беснеят из селата. Тогава пресеква и ечемичникът. На бедняшката трапеза се явяват жълъди, та и плява като добичетата. Ами тежките ангарии, дето нямат край: и на императора, и на стратега, и на игумена — я път ще се прокарва, я мост ще се зида, я крепост, разкъртена от славянските каменомети, ще се поправя. И хич не питат, че твоята жетва чака, че твоята оран още не е свършила, че прогнилата слама и на твоя покрив трябва да се подменя.

Поне земята да беше твоя, а то — и тя людска, на монастира. По обичай и закон девет снопа остават за наемателя, дето работи нивата, и един сноп на земевладелеца. Ама кой ти спазва закона, като орницата стана малко, а орачите — много. Проклетите славини заграбват де що има по-хубава земя, та чак под стените на Константинопол стигнаха. И никой вече не дава нива под наем за по-малко от пет снопа на всеки десет.

Ала от всичко по-лошо: от градушка, от ангария, от скакалци, от всички бедствия вкупом беше практорът, побирчията, от когото нийде не можеш се укри. Няма по-голямо зло за бедняка от данъка във Византия. Отива откупчикът при логотета на геникона, началника на държавните приходи, и плаща определения откуп, та той, от името на императора да събира данъците. После праща практорите си с царска стража по градове и села. И милост няма — нали той трябва да си изкарва откупа с лихвата, та да остане нещо и за него? Нали и те трябва да изкарат това, що се полага нему, та и за тях да артиса. И скубят, дерат — от една овца не по две, а по двадесет и две кожи.

Така израсна Теофил — в блъскане, в мъка, докато стана на възраст, когато можеше сам да решава. А трябваше да решава.

Една вечер, като се върна от нивата, където бе орал с вола и козата, впрегнати заедно, той завари баща си на умиране. Практорът беше минал и за да накара длъжника да плати данъка си, бе заповядал да го измъчват с огън.

На заранта старецът умря, а на другия ден, след като го погреба, синът пое към града, та там да си дири щастието. На село повече нямаше хляб за него…

Теофил се бе стоплил хубаво, така напечен от слънцето. Само дето го глождеше гладът, а още повече — жаждата. Но търпеше. По-добре гладен и жаден, отколкото роб. Взираше се в морето, сред нестихващите вълни — дали няма да се мерне какъв да е кораб, лодка поне, та да размаха хитона си. През облачните пролуки се проточваха лъчисти снопове, които блестяха по морската повърхност — на изток от носа зелено, на запад синьо — като сребристи рибни пасажи.