Петър Бобев - Мечът на Атила

Той продължи повече на себе си:

— Много от думите ти чух, почти всички, но нищо не проумях. Какво ли е искал да каже чрез устата ти твоят бог?

Изведнаж той се взря в нея:

— А отде знаеш да пророчествуваш? У нас само мъже имат право да бъдат жреци и оракули.

Елена сви рамене.

— По наследство, чужденецо. У нас е така, както някога и у елините. Жени — жрици, жени — оракули. И Делфийската Пития, и Троянската Касандра, и Кумската Сивила, с която Еней се съветвал, и тракийската предсказателка, предрекла славата на Александра, и Сивилата — известила идването на Христа… По наследство… От прабаби… Откак съществуват траките — докато изчезнат траките, претопени от нахлуващите варвари… Може би с мен… Майка ми е била жрица-прорицателница на Сабазий. Приела христовата вяра и ясновидската й дарба се удвоила… И аз… Последната…

— А на мен ще предскажеш ли? — запита Тервел.

Тя почти изплака:

— Не! На теб не мога…

Запрет съществуваше, строг, ненакърним: само не на близки, на любими хора.

Мина дълго време, преди той отново да се обади:

— А ония, дето мятаха камъните…

Тя сведе глава:

— „Прости им, господи, защото те не знаят какво вършат!“

И го погледна:

— Също отшелници. Уж все в един бог вярваме, а по-различни, дето се казва, от езичниците. Не искат да ми простят, че не признавам иконите и кръстовете, и светите им реликви. Защото сам бог е възвестил: „Не ми въздигай идоли!“ Иисус е казал: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък!“ И фарисеите, смутени, отстъпили. Защото у тях все пак имало нещо човешко. А у тези… Забравили думите на бога да прощават дори на враговете си. Заслепени от злоба. И завист…

Тервел неволно се усмихна:

— Да завиждат на теб! За какво? Та ти нямаш нищо.

— Завист за друго — отвърна Елена. — Верска ревност. Затова, че аз печеля за бога повече езически души, които ще ми се зачетат горе, при Страшния съд. Езичниците: славяни, готи, алани, авари, сармати, хуни идват при мен, защото аз лекувам не само душите, а и телата. Главно славините. А те на чуждите лечители повече се доверяват, макар че си имат и свои. И защото им предричам бъдещето. А то — едно бъдеще: сиромашия, войни, болести. Пък при другите отшелници отиват малцина. И така им преча на търговийките с иконки, с кръстчета, с реликви. Тая гнусна търговия цъфти от Рим и Константинопол, та чак до Томи. Само в Константинопол имало една дузина ръце на свети Прокопий и четири черепа на свети Георги. Четири монастира се карали кой от тях е истинският…

Тервел бе притворил очи, но тя продължаваше да му говори иззад пролуката, вледенена от страх — да не я види, да не разбере. Не се боеше от нищо — ни от омраза, ни от смърт, само от погнусата му. Дори и да бе заспал — имаше нужда да сподели с някого огорчението, обидата си от тоя свят:

— След като Константин Великия прие християнството за държавна религия, преследваните проповедници за бедност и смирение изведнаж станаха богати властници; християнството от опора на онеправданите се превърна в опора на господарите. Пък и още нето — за тях жената е виновна за първородния грях. Подучена от змията, в чийто образ се прикрил Нечестивия, първата жена Ева дала на първия мъж Адам да вкуси от забранения плод на познанието… Ала това няма да трае вечно. Иисус ще изгони търгашите от храма си, както някога ги изгони от Соломоновия храм. И еретици няма да бъдем ние, а ония богатеещи иконопоклонници, което е равностойно на идолопоклонници. Нашият учител Мани, вторият след Петър в Рим, ни показа правия път. Тъй каза той: „Видимият свят е дело на Злото начало, а душата — дело на Доброто“.

Ясно, Тервел я бе слушал, защото пошепна:

— Както и при нас, Елена, Тангра, небето, слънцето — това е положителното начало; земята — отрицателното.

Тя трепна. Дали можеше да спечели за бога още една душа? Да спаси тъкмо душата на тоя суров варварин!

И добавя:

— „И рече му дяволът: Тебе ще дам властта над всички царства и славата им, понеже тя е в мен предадена и аз я давам комуто поискам.“ Самото Евангелие потвърждава, че царствата и славата им е дело на Нечестивия.

И докато тя говореше така, ето че от съседното помещение изпълзя гигантската змия, та се сви до нея, като положи двете си глави в скута й, вече свикнали с присъствието на чужденеца.

Случайно Тервел отвори очи.

И се дръпна смутен. Та това не беше обикновен враг, с когото можеш да се сразиш; това беше нещо различно, свръхестествено.

— Змеят! — задъха се той.