Петър Бобев - Мечът на Атила

— Ще бъде изпълнена волята ти, божи помазанико!

Константин знаеше, че може да му се довери. Имаше вяра на всеки военачалник, додето е далеч от столицата. Боеше се от всеки, щом се завърнеше победоносно в Константинопол. Всеки главнокомандуващ е вероятен узурпатор.

Уверен беше, че ударът ще бъде нанесен точно по неговите указания. Част от тагмите щяха да бъдат натоварени на корабите, друга част щеше да потегли по суша, като си дава вид, че вдига обсадата. По-мамени, българите, тия изчадия от любовта на вещици с нечисти духове, верни на грабителската си същност, щяха да се втурнат подире им. И да попаднат в приготвената засада. Тогава отгоре им щяха да налетят като железни лавини непобедимите тагми, понесли над главите си златните императорски орли с вдъхващите ужас бойни викове: „Танатос! Танатос! Смърт! Смърт!“ И варварите, захвърлили конските си опашки, щяха да се завърнат в безреда там, откъдето се бяха домъкнали, в гладните степи на Голяма Скития. За да не се мернат повече насам…

Когато доведоха коня му, натруфен като господаря си със злато и скъпоценни камъни, императорът се понесе с горд и властен вид към чакащите го дромони, преминавайки тържествено сред строените войскари, които трябваше да го поздравяват с викове „Здравей!“ въпреки недоумението, изписано по лицата им.

Пет дромона вирнаха драконови муцуни, поели на юг, а бойците отново се заеха с обичайните си занимания. Мълчаливи, съсредоточени, но с тревожни, питащи и недоумяващи очи.

Застанал на брега, подир отплавалата флотилия, друнгарият на флотата Григориас се наведе към ухото на приятеля си Димитриос, командира на катафрактите:

— „Младият“ сам улеснява работата. Един неуспех тук може съвсем да разклати прекалено тежката за неговата глава корона.

Димитриос, озъртайки се предпазливо, потвърди:

— Но как да бъде разколебана войската?

— Та тя си е по начало разколебана. Не прочете ли смута в очите на войниците? Толкова време киснат тук, в тая подгизнала земя. Право е казано, най-лошото за войника е бездействието. Деморализира го. Особено в изчакване на боя, когато той изнемогва от лишения, а началниците му имат всичко…

Той извиси глас, та да го чуят и другите изпращачи:

— Впрочем, кога ще идем най-сетне на тоя лов за турове и глигани? Гъмжали в тоя пущинак…

После се отдели да даде някакво нареждане за навклирите си и като се върна, добави с вид на обикновен шеговит разговор:

— За нас, приятелю, остава съвсем малко. Отдавна го обмислям. Твоите хора, които са сред момчетата, трябва да пуснат няколко слуха: Първо — че славините от Малка Скития са се разбунтували в тила ни. И опитват да отсекат пътя за отстъпление.

— Че това е вярно! — възрази Димитриос.

— Вярно е, но безопасно за мен и теб. С нашите кораби… Второ — което също е вярно, че откъм север прииждат многочислени подкрепления на варварина… Трето — че може и да не получат заплатата си, защото славините са прекъснали връзките с Константинопол… И четвърто — предсказанието на Ак-ренската прорицателка, което почва да се сбъдва: „Недостойният пълководец ще побегне от полесражението“. Какво повече? „Младият“ вече побягна…

Димитриос се усмихна доволно:

— Повече не е и нужно…

Не можеше да се каже, че бе препускал дотук, защото не само той, едва съвзел се от раните, а и конят на Борис нямаха сили за препускане, но в бърз ход от ранни зори до обяд Тервел бе успял да се отдалечи достатъчно от Акра Кастелум, когато забеляза в пожълтялата есенна степ, в далечината, към равния кръгозор, задалата се насреща му войска.

Ездачът с коня си побърза да се прикрие зад една драка и оттам надзърна през отрупаните й с плоски жълти плодчета клонки.

Впрочем, какво ли не би могло да се случи, додето той бе лежал безпомощен в пещерата на отшелничката? Затова недоумяваше чия може да бъде тая армия. И ромеите, и българите сега трябваше да се дебнат нейде около Агъла. Но да са се счепкали толкова скоро и толкова скоро ромеите да се връщат като победители или като победени — все не му се вярваше.

Само българи не бяха. Българите са конници. Не плачат със себе си пешаци, да им пречат на светкавичните набези, да спъват устрема им. Та тя, тази пойна между българи и ромеи, беше всъщност спор между два рода войска: на пехотата, отлично въоръжена и дисциплинирана, срещу кавалерията, също отлично въоръжена и дисциплинирана. Желязна пехота срещу желязна конница.