Петър Бобев - Мечът на Атила

Ей затова по всяко време пред варварските стени стояха в боен ред ромеи, разделени по турми и друнги и подредени в заплашителни четириъгълници с протегнати напред копия като железни чудовища с настръхнала четина. И всяка сутрин и вечер от всяка тагма, почиваща отзад в резерва, постъпваха нови турми и друнги, които да сменят другарите си от бойната линия. С ред и дисциплина, с външна парадност, на която византийците бяха свикнали да разчитат за сплашване на варварите.

Между тия смъртоносни, на пръв поглед неуязвими четириъгълници се простираха широки празни просеки, отредени за преминаване на конницата и на обсадните машини, когато им дойде времето.

Само катапултите и балистите не бездействуваха. От време на време те изскърцваха като великански стави и запращаха във вражия стан залпове тежки като копия стрели, камъни или гърнета с гръцки огън — да безпокоят и те безочливия враг.

Зад тях стояха частите на леките пехотинци, въоръжени с мечове и брадви, на прашниците и стрелците. А най-отзад, насядали по земята до оседланите си и защитени с попони коне, чакаха в пълна готовност катафрактите — тежките конници, главната ударна сила, с брони, шлемове и наколенници, загърнати в дълги развяващи се плащове, подпрели на пирамиди дългите си пики и големите си покрити с волска кожа щитове.

Десетина плоскодънни кораба бяха успели да намерят път през плитчините на обграждащите Агъла ръкави и оттам го обсипваха и те с огън.

Създаваха им доста грижи, но българите вече бяха понаучили как да се справят с тая беда. Затрупваха огъня с пръст или го ловяха с маши и го натикваха начаса в гърнета. Може би поради това все още не избухваха опасни пожари.

А какво ли ставаше вътре? Какъв беше духът на защитниците, пък и духът на самия Исперих — виж, от това главно се интересуваше императорът. И дали още беше жив? Успял ли бе планът на стратег Леон? И ако бе успял, защо не се обаждаха — нито той, нито таркан Баян?

Нищо чудно заговорът да е вече разкрит и сега на императора оставаше да разчита на собствените си сили. Пък какво — и да е разкрит! Жалко само за почтения стратег, последна издънка от измиращия вид честни хора сред наложилите се подлизурки и измамници. Ромейската армия беше достатъчна по численост, и сила да унищожи тая жалка орда. Да прибави нов престиж към славата на император Константин.

Не го бе смутила и другата вест, която му предадоха разговорните светлини по морския бряг — че славините са се разбунтували, че някои князе вече са повели плячкаджийските си дружини на юг, отвъд Хема и сега палят и грабят из тракийската тема, насърчени от бездействието на императорската войска срещу предизвикателствата на българите.

Не, не това смущаваше младия император. Не от това се бяха смръщили веждите над закривения му нос, придали му израз на хищна птица.

Отдавна той стискаше в ръка пергаментовия свитък, който му бе донесла пощенската галера направо от Константинопол. И в него патриархът му описваше подробно разприте и несъгласията, които бяха изникнали още първия ден на открития в столицата, вселенски църковен събор. Разпри и несъгласия, които заплашвали да излязат извън дворцовата зала Трул и да залеят целия град, та вместо с ядни слова и клевети да изправят ромеите един срещу друг с мечове.

Константин мислеше и мълчеше. Мълчанието е най-ценната добродетел на василевса. Никой от приближените му не бива да подозира дори какво става, в душата му. Те трябва да слушат от устата му само заповеди. Почнат ли и те да се вмесват в разсъжденията, в колебанията му, да дават съвети — той вече не е василевс, а играчка в ръцете на всевъзможни хитреци.

Не се тревожеше много-много Константин за това кой ще надделее на събора: последователите на Серги и Пир или сегашният патриарх. Смешни му изглеждаха разприте им. Дали Христос притежава само една природа: човешка или божествена, или пък и двете заедно; дали майка му следва да се нарича Богородица или Христородица; дали да се празнуват древните римски календи и брумалии — това за него нямаше значение. Бог съществуваше — и с една природа, и с две, и съгласно волята на книжниците, и въпреки нея. И както на небето има един бог, така на земята трябва да има една църква, която да му служи. Безразлично каква е тя: монотелитска или православна, или павликянска. За да няма смут и в държавата — една християнска църква, една държава, един василевс. Всички размирици, религиозни и политически, са в угода на враговете.