Петър Бобев - Мечът на Атила

Идваха пехотинци. Ако бяха ромеи, колоната трябваше да блести от излъсканите брони като люспите на пълзяща змия. А тази се сивееше — потъналите в кал хора бяха облечени различно, кой с ризница, кой без нея, с мечове, с копия, с брадви, защитени не с метални, а с дървени щитове, най-често боядисани червено, да гонят злите духове — това можеше да бъде само славинска дружина, тръгнала за грабеж.

А славяните бяха почти съюзници. Врагът на твоя враг, естествено, е твой приятел. И Тервел излезе успокоен насреща им.

Видели и те, че е българин, при това сам, славянските бранници дори не забавиха ход. Изглеждаха го с любопитство и отминаваха, шляпайки през разкаляната скитска пръст.

Само вождът им, един червенокос великан, яхнал як като него жребец, препусна насреща му.

— Здравей, жупане! — поздрави го отдалеч Тервел по славински.

Славун закова коня си и загледа с намръщените си, още по-озлобени от мъката очи тоя одрипавял, брадясал странник.

— Личи си, че си знатен българин — изръмжа той. — Но кой си? И какво дириш при дружината на жупан Славун?

— Тервел, жупане. Синът на Исперих. А ти навярно си самият Славун?

— Перун да ти помага! — изрече Славун благословията си, но с глас и израз, що не издаваха никакво доброжелателство. — Ние с баща ти тъй и не се спогодихме. Защо пак те провожда? Какво иска сега от мен ханът?

— Нищо не иска — отвърна Тервел. — Случайно се срещаме. Тъй е пожелал Тангра, приятели, не врагове, да се видят, да си побъбрят. И ако могат, да си помогнат…

— Нямам нужда от помощ! — наежи се пак Славун.

Тервел беше слушал за несговорчивостта на тоя славински княз, но — и за честността му, за откровеността му, затуй не се обиди:

— А закъде си тръгнал сега, Славуне, с тая рат? Ние те чакаме на север, а ти си поел на юг…

— Ще поема натам, накъдето аз реша, а не Исперих! — нацупи се пак жупанът. — Господар не ща. Сам съм си господар, сам съм си решил… Ще ударя ромеите. Ще мина Верегава, ще плячкосам Тракия. Ако ми скимне, и Цариграда ще ударя… Ще преваря Испериха…

Тервел го пресече учуден:

— А кой ти е рекъл, че ханът ще удря Константинопол! Друга му е грижата сега, земя търси той, земя убежище, не плячка. Не му трябва Константинопол. И Атила някога, ако поискаше, можеше да го вземе. Но го остави. Предпочете да не убива кокошката, що му снасяше златни яйца; предпочете данък в злато, що му плащаше императорът, вместо разорен град…

— Мен злато ми не трябва! — отвърна с покруса Славун. — Отмъщение диря аз… Отмъщение… За мъст съм тръгнал аз…

Тервел нямаше обичай да пита. Ако искаше, князът сам щеше да му го каже. Само добави:

— Щеш не щеш, щом си тръгнал срещу ромеите, ти пак на Исперих помагаш…

— Или той на мене — посрещна го славянинът. — Додето той ги залисва при Дунава, аз може и до Цариград да стигна.

Тервел се усмихна:

— На добър път! Дано твоят Перун и нашият Тангра ти помагат! А какво да река от твое име на Исперих?

— Ето що! Ще го чакам в Цариграда… Или в черната…

И посочи с очи земята.

— Кълна се в стрелата на Перун! За мен връщане няма!

После целуна пръстена си от белемнит.

Наистина, преди да тръгне, беше принесъл в огнена жертва на Свещения дъб, на духовете пазители, скрити в шумата му, целия си дом, с всичко в него. И нивите си. Нищо вече не му бе останало в земята, където се бе родил…

Той вдигна ръка.

— Ха, сбогом сега!

Обърна коня да се прибере сред дружинниците си, но спря и отдалеч му подвикна:

— А ти си сам. Трудно ще се оправиш… Пък и ромеите… По-добре иди при Десислав! Той още се двоуми… Дали подир мен… Дали с Исперих… Или да си кротува… Та ако ромеите, убил ги Перун, надвият, да го не закачат…

Чак вечерта Тервел стигна средището на княз Десислав. И когато го въведоха в дома му, готов да му разкаже приказката за оня, дето яздил на два коня, Десислав сам го превари:

— Добре си ми дошъл, сине Исперихов! Тъкмо се чудех как да му проводя вест.

— Каква вест, жупане? — запита гостът.

— Премислих — отвърна той. — Ще тръгна с него… На него се уповавам… С ромеите и враг да си им, и съюзник — все едно, все си си варварин…

Тервел стисна десницата му.

Едва по време на обилната гощавка българинът се досети защо хитрият славинин бе взел това решение. Доведоха да му се похвалят, двама пленени ромеи. И тъй като никой от хората на княза не проумяваше езика им, Тервел се нае да ги разпита.

— Е? — обърна се той към по-стария. — Как се казваш?

— Паскалис, граматик Паскалис.