Петър Бобев - Мечът на Атила

— Канар тикине! — задъха се той. — Как можеш да обиждаш така с мнителността си един верен приятел! Един ценен съюзник!

Той грабна чашата от ръцете на стратега:

— Ние имаме нужда и от приятели. Защо навред търсиш все врагове? Ето на, аз вярвам на ромеите!

И изпи виното, преди Леон или някой друг да му попречи.

После бавно, тържествено се запъти към мястото си. Седна, продължи угощението — обиден, мрачен, мълчалив. До края на вечерята не промълви ни дума.

Засрамен, смутен от станалото, навел и той надолу смръщен поглед, недоволен от себе си, Тервел не се допря повече до яденето и пиенето.

Навъсен. И недоумяващ…

Всъщност какво бе станало? Имаха ли основания подозренията му? Ако наистина това беше опит за отровителство, защо на таркана не му стана нищо? Ето го, яде и пие…

А не се съмняваше вече. Паметта не го мамеше. Макар и чут в треската, не бе забравил тоя особен глас. Тоя глас, който обещаваше на императора подвиг и на който императорът пък беше обещал от името на патриарха да го причисли към светците.

За дребно дело патриархът не върши това.

И когато вдигнеше случайно поглед, та срещнеше очите на баща си, прочиташе в тях неприкрит укор. А в погледите на другите — едва сдържана насмешка.

Наистина, зле се бе изложил тая вечер…

Така, в съвсем потиснато настроение завърши пиршеството, макар че всички трябваше да бъдат радостни заради неговото завръщане и заради донасянето на Свещения меч, залога за победата.

Боилите, един след друг, се отправяха към тортите си. Едни от последните си отидоха таркан Баян и стратег Леон, съвсем здрави, бодри, въпреки обидата си.

А Тервел дълго още се въртя в мечата кожа на леглото си, измъчван от един въпрос: Нямаше грешка! Видял го бе. При все че бе смутен, стратегът бе успял да пусне във виното нещо, което бе крепял дотогава под нокътя на показалеца си. Тогава какво е било то, ако не отрова…

Теофил не успя да отплава с кораба, на който бе възложено да залови Тервел. Изпратиха друга пентаконтархия. Едва на следния ден, когато трябваше да се завърне, се разбра, че галерата беше изчезнала. И тъй като никой не бе оцелял, така тайната около гибелта й остана неразбулена.

Ако беше спокойно време, стратегът щеше да отправи друг дромон да разследва случая. Но сега нито на него, нито на помощниците — му им беше до разследвания. Сега, когато трябваше да се готвят за отбрана срещу неочаквания бунт на доскоро покорните славини.

Ето, те вече бяха обградили крепостта отвред от сушата. Наистина още не дръзваха да я приближават през деня, изглежда, чакаха подкрепления, но вечер се виждаха ясно лагерните им огньове по околните възвишения, вкопчили града в зловеща огнена примка.

Съгледвачите донасяха, че се готвят трескаво за нападението. Види се, бързаха да се справят с него, да го оплячкосат, преди да е свършила битката между дебнещите се край Истъра български и ромейски войски, докато императорът беше зает с главния си враг.

А сегашните славини не бяха предишните прости, недодялани диваци, които нападаха почти голи, само с меч или копие. Вече се бяха научили да воюват. И научили ги бяха не други, а самите византийци, които ги наемаха срещу заплата в армията си. Бяха доказали многократно бойното си умение и с безчислените си пристъпи срещу Салоники, който успя да оцелее само благодарение покровителството на свети Димитрия и дипломатическата ловкост на градските си първенци.

И тоя път славините нямаше да атакуват с голи ръце, а трескаво майсторяха обсадни машини, не по-лоши, а понякога дори по-добри от ромейските. Защото при ромеите недобросъвестни военачалници и алчни търгаши често доставяха негоден материал за строителството, а славините не разчитаха на никакви доставчици, ами сами си сечаха туй дърво, което най ще подхожда.

Теофил, да си признае, много-много не се тревожеше от суетнята в Одесос. Нали нямаше нищо за губене? Ако нахлуеха варварите, можеха да му вземат само меча и ризницата, които впрочем не бяха негови, а на императора. Е, вярно, щяха да го пленят. Но щяха да го освободят най-много след три години. Всички във Византия знаеха тоя техен закон, макар че сановниците на василевса правеха всичко възможно да не го научат. А след тия три години — който иска, да се прибира в Константинопол; който не — да остава сред тях като свой.

И мнозина бяха оставали.

Та и сега, в обсадата, току се чуеше, че еди кой си роб, че еди кой си чирак преминал към славините.