Лоис Бюджолд - Памет

— Ами… Ако бях на ваше място, нямаше да се откажа, докато не ви закова за стената с най-големите пирони, които ми попаднат. — Майлс помълча за миг и добави: — Но ако след посещението ми при Илян бъде нанесен някакъв втори удар… можете да сте сигурен, че с извънредно внимание ще проследя треакторията му.

Хароче тежко въздъхна.

— Това е преждевременно. Ще се радвам най-много, ако лекарите дадат диагноза „естествени причини“. Това ще спести ужасно много неприятности.

Майлс сбърчи лице и неохотно се съгласи.

— Тук сте прав, генерале.

Двамата се изгледаха с известни остатъци от упоритост в погледите. Майлс помисли, че се чувстваше по-скоро облекчен, отколкото нервен. Хароче определено беше толкова прям, колкото и Майлс, в своя стремеж да разреди напрежението. Може би в крайна сметка щеше да се сработи с този човек.

Изучаващият поглед на Хароче се спря върху пъстрата колекция от военни отличия на куртката му. В гласът му се появиха неочаквано жалостиви нотки.

— Воркосиган, кажете ми, това наистина ли е сетагандски орден „За заслуги“?

— Ъхъ.

— А останалите?

— Не съм ги отмъкнал от чекмеджето на баща си, ако това имате предвид. Всичко си има обяснение в документите от секретното ми досие. Вие сте един от малцината на планетата, които не трябва да разчитат само на думата ми за това.

— Хм. — Хароче повдигна вежди. — Какво пък, милорд Ревизор, продължавайте в същия дух. Но ще ви наблюдавам.

— Добре. Внимателно ме наблюдавайте. — Майлс побарабани с пръсти по черното стъкло и се изправи. Иван скочи след него.

В коридора, вече по пътя надолу, към клиниката на ИмпСи, Иван промърмори:

— Никога не бях виждал генерал да танцува „степ“ седнал.

— На мен повече ми приличаше на менует по минно поле.

— Да гледам как му натресе малкия адмирал — това си заслужаваше всички проблеми от входа дотук.

— Какво?! — Майлс застина на място.

— Нима не искаше това? Ти действаше точно така, сякаш играеше адмирал Нейсмит, като изключим бетанския акцент. Пълен напред с насочени копия, никакви задръжки, невинните свидетели се спасяват кой както може. Мислех че ще кажеш, че ужасът е полезен за здравето ми: прочиства артериите, или нещо от този сорт.

Нима наградите на адмирал Нейсмит му действаха като един вид магически талисман? Сега Майлс изобщо не искаше да обмисля всички последствия, произтичащи от този факт. Вместо това той безгрижно попита:

— Ти какво, смяташ се за невинен свидетел?

— Господ знае колко много се опитвам да бъда такъв — въздъхна Иван.

Влизайки в клиниката, която заедно със съдебно-криминалната лаборатория заемаше цял етаж от щаба на ИмпСи, Майлс си помисли, че тукашният въздух също изобилства от познати миризми: медицински и много неприятни. През всичките тези години самият Майлс беше прекарал тук прекалено много часове, започвайки от първото си идване с начален стадий на пневмония от измръзване и завършвайки с последната си медицинска комисия. Онази същата, която го върна към злощастните му задължения по спасяването на лейтенант Ворберг. От миризмите на това място го побиваха тръпки.

Всичките четири стаи, освен една, пустееха в очакване на своите пациенти и стояха тъмни и отворени. Пред затворената врата невъзмутимо стоеше на пост часови в зелена униформа.

Когато Майлс влезе, до него изникна запъхтян полковник от ИмпСи с медицински петлици.

— Милорд Ревизор! Аз съм доктор Руибал. С какво мога да ви бъда полезен? — Руибал бе нисък, кръглолик човек, с гъсти вежди, които от притеснение се бяха събрали в една начупена крива.

— Разкажете ми за Илян. Не, заведете ме при Илян. После ще поговорим.

— Насам, милорд. — Руибал даде знак на часовия да се отдръпне и въведе Майлс в стая без прозорци.

Илян лежеше по гръб на леглото, полузавит с чаршаф. Китките и глезените му бяха пристегнати с онова, което медиците наричаха „меки фиксатори“. Дишаше тежко. Дали беше упоен? Очите му бяха отворени, погледът му беше изцъклен и несъсредоточен върху нищо. Гъста брада покриваше обикновено гладко депилираното му лице. В топлата стая вонеше на изсъхнала пот и други, още по-неприятни органични миризми. Майлс беше загубил цяла седмица, опитвайки да проникне тук, прибягвайки до най-крайните методи, на които се беше осмелявал. А сега всичко, което му се искаше, беше да си подвие опашката и да избяга.

— Защо е гол? — попита той полковника. — Не може да се сдържа ли?