Лоис Бюджолд - Памет

— Господи, Саймън, не мога да ти обещая такова нещо!

— Длъжен си! Не можеш да ме оставиш сам с цяла вечност от това… Закълни ми се.

— Не мога… — промълви Майлс. — Затова ли… затова ли прати Ворберг да ме повика?

Лицето на Илян отново се промени и отчаянието му се превърна в объркване.

— Кой е този Ворберг? — После на лицето му се изписа внезапно подозрение. — А ти кой си, по дяволите? — и Илян издърпа ръката си.

Майлс издържа още пет рунда, след което излезе в коридора, облегна се на стената и стоя, навел глава, докато премине пристъпът на гадене. Целият се тресеше, спазми от подтисканото треперене пробягваха от темето до петите му. Доктор Руибал се въртеше край него. Иван също използва възможността да излезе за минутка и стоеше, дишайки тежко.

— Сега виждате с какво си имаме работа — каза лекарят.

— Това е… това е непристойно . — Шепотът на Майлс накара Руибал да отстъпи назад. — Руибал. Ще го измиете. Ще го обръснете. Ще го облечете с някакви дрехи. Знам, че в апартамента му на долния етаж има достатъчно цивилни дрехи. — Навярно ако Илян не приличаше толкова на животно, нямаше да се отнасят с него като с животно?

— Милорд — отвърна полковникът, — не ми се иска да моля санитарите си още веднъж да рискуват зъбите си. Но ако останете, ще опитаме. Вие сте единственият човек, когото не се е опитал да убие.

— Да. Разбира се.

Майлс наблюдаваше цялата процедура. Изглежда че присъствието на познат човек действаше успокоително на Илян. Най-добре беше с него да има хора, които е познавал почти през целия си живот; така в който и ден и година да отвореше очи, щеше да вижда познато лице — такова, на чиито разказ щеше да повява. Отново облечен, шефът на ИмпСи седеше на стол и ядеше храната, донесена от един санитар. Очевидно това беше първата храна за последните няколко дена, която не се е опитвал да превърне в метателно оръжие.

На вратата се появи офицер и каза нещо на Руибал.

— Готови сме за съвещанието, което поискахте, милорд ревизор — каза лекарят. Раболепният му тон очевидно не се дължеше само на застрашителната ревизорска длъжност на Майлс, защото той умолително добави: — После ще се върнете ли тук?

— О, да. Междувременно… — Майлс погледна към Иван.

— Предпочитам да нападна лазерна установка гол, отколкото да остана тук сам — рече братовчед му.

— Ще го имам предвид — отвърна Майлс. — А засега — оставаш с него, докато не се върна.

— Ъхъ. — Иван пое щафетата и седна до Илян на стола, който освободи Майлс.

Следвайки Руибал, Майлс чу гласът на Илян, за разнообразие по-скоро приятелски, отколкото напрегнат:

— Иване, идиот такъв. Какво правиш тук?

Заседателната зала на клиниката притежаваше всички типични черти на залите за съвещания в ИмпСи, където Майлс бе прекарвал безкрайно много часове през живота си. Главното място на кръглата черна маса се заемаше от холопроектор с контролно табло, напомнящо навигационен пулт на скоков кораб. До масата вече имаше наредени пет въртящи се стола, и тримата седнали припряно скочиха на крака и застанаха мирно, когато Руибал и Майлс влязоха вътре. Сега, когато се събраха всички, стана ясно, че в стаята нямаше друг с чин под полковник, освен самия Майлс. Това далеч не беше необичайно за Ворбар Султана; в Имперския Генерален щаб, в другия край на града, където работеше Иван, се шегуваха, че там полковниците тичали за кафе.

Не, той не бе нито под, нито над тях по чин, напомни си Майлс. Всъщност той е извън тази йерархия. И си личеше, че тези хора, колкото и да са свикнали с генерали и адмирали, за пръв път се срещат с Имперски Ревизор. Последната имперска ревизия в ИмпСи беше била преди пет години — традиционно финансова и Майлс я беше преживял от другата страна на барикадата, тъй като ревизорът се бе заял с някои страни на наемническото счетоводство. Разследването беше придобило опасно политически характер, но Илян бе успял да го изолира.

Руибал му представи присъстващите. Самият той се оказа невропатолог. Следващ, или навярно пръв в йерархията, бе вицеадмирал доктор Авакли, биокибернетик. Авакли беше откомандирован от медицинския екип, който имплантираше невралните чипове на всички скокови пилоти в Имперската служба; това беше единствената налична на Бараяр технология, която поне малко напомняше на онази, с която е бил произведен ейдетичния чип на Илян. Авакли, в твърде забавен контраст със закръгления Руибал, беше висок, слаб, напрегнат като струна и вече започващ да оплешивява. Майлс се надяваше, че последното е признак за високи интелектуални способности. Другите двама специалисти се оказаха помощници на Авакли по техническата част.