Лоис Бюджолд - Памет

Според древния обичай графовете и техните наследници, оттеглили се от активна служба, имаха право да носят военните си отличия на семейните си униформи като признание на ворския официален и исторически статут на — какъв бе онзи глупав израз? — „Мускули на Империята и Дясна ръка на императора“. Но никой никога не беше наричал ворите „Мозъци на Империята“, сухо си помисли Майлс. Как така никой не се бе сетил да се провъзгласи, да речем, за „Жлъчен мехур на Империята“ или „Императорски Панкреас“? Май беше по-добре някои метафори да останат неизползвани.

Майлс никога не бе носил едновременно всичките натрупали се ордени. Отчасти защото четири пети от тях бяха свързани със секретни операции, а какво удоволствие можеш да изпиташ от носенето на медал, за който нямаш право да разкажеш някоя интересна история? А отчасти защото… защо, всъщност? Защото бяха принадлежали на адмирал Нейсмит ли?

Той грижливо нареди всичките си награди на кафявата куртка в съответния ред. Ордените за лош късмет — като онзи, който Ворберг току-що беше получил за раняването си — запълваха цял ред и част от следващия. Най-първият му медал беше от вервейнското правителство. А последният с голямо закъснение бе получен по пощата със скоков кораб от благодарния Марилак. Той обичаше секретните операции — бяха го отвеждали на толкова странни места! Нареди ни повече, ни по-малко, а пет бараярски Имперски Звезди от различни степени — по-скоро в зависимост от това колко пот е пролял Илян в щаба на ИмпСи по време на съответната операция, отколкото колко кръв е пролял лично Майлс на фронтовата линия. Бронзовите говореха за това, че началникът му си е изгризал ноктите само до втората фаланга, а златните означаваха, че ги е глътнал чак до китката.

Поколеба се, но сложи и златния медальон на сетагандския орден „За Заслуги“, разполагайки по всички правила разноцветната му лента около високата яка на куртката. Орденът беше хладен и тежък. Изглежда Майлс беше един от малцината войници в историята, награждавани и от двете воюващи страни в една и съща война… макар че, в интерес на истината, орденът „За Заслуги“ беше получен след войната и всъщност беше връчен на лорд Воркосиган, а не на дребничкия адмирал.

Когато нареди всички ордени, ефектът беше умопомрачителен.

Пазейки наградите си отделно, скрити в малките им кутийки, Майлс никога не бе съзнавал колко много е събрал, докато отново не ги беше извадил. Не, не отново . За пръв път.

„Ще нанесем удар по целия фронт.“ Мрачно усмихнат, той закачи медалите по местата им. Облече бяла копринена риза, обу кафявите панталони, обшити със сребърни лампази и лъскавите ботуши за езда, сложи си избродираните със сребро тиранти и накрая — тежката куртка. Закачи дядовия си кинжал — канията беше покрита с емайл, а в украсената със скъпоценни камъни дръжка беше скрит печатът на Воркосиган — на полагащия му се ремък и го затегна около талията. Вчеса се и отстъпи назад, за да се погледне в огледалото.

„Ставаме аборигени, а?“ Саркастичният вътрешен глас звучеше все по-тихо.

— Ако ти предстои да се разправяш с гордиев възел, погрижи се да сложиш в багажа си меч. — Това беше първата фраза, произнесена от него на глас.

Мартин, потънал в четене, чу тропота от ботушите на Майлс, вдигна глава от ръчното си четящо устройство и… беше приятно да се види, че даже не реагира веднага.

— Изкарай колата пред входа — хладно му нареди Майлс.

— А къде отиваме? Милорд.

— В императорската резиденция. Имам среща.

Грегор го прие в спокойното уединение на кабинета си в северното крило на двореца. Той седеше зад комуникационния пулт, разглеждайки някакво изображение и не вдигна глава докато майордомът не съобщи за пристигането на Майлс и се оттегли. Грегор набра кратка команда, холограмата изчезна, а зад нея се появи кипящ от ярост дребосък в кафява униформа.

— Добре, Майлс, за какво е цялото това бърза… О, Господи! — Грегор изумено се изправи; колкото повече подробности забелязваше, толкова по-високо се вдигаха веждите му. — Не мисля че някога съм те виждал, нарочно облечен като ворски лорд.

— В дадения случай, — отбеляза Майлс, — „нарочно“ се сипе от мен като дим от ушите. Мога да се обзаложа на… — обичайният му афоризъм беше „мога да се обзаложа на сребърните си очи от ИмпСи“ — …каквото поискаш, че с Илян се случват далеч по-големи неприятности, отколкото ти докладва Хароче.