Лоис Бюджолд - Памет

Диви видения за атаки а-ла Нейсмит проблясваха в мозъка му. Той си представи как под неговото командване наемници в сива униформа кацат като нинджи върху щаб-квартирата на ИмпСи… глупости. Виж, тогава вече наистина ще го разстрелят, нали? От устните му се откъсна презрително изсумтяване. Илян беше единственият пленник, когото Нейсмит не можеше да спаси.

„Как смее Хароче да ме заплашва?“ — беснееше вътрешно Майлс. По дяволите, а защо да не смее? Побъркан на тема да го оценяват изключително според заслугите му, Майлс сам посвети последните тринайсет години на това да опустоши лорд Воркосиган. Той искаше като го погледнат, да виждат него самия, не сина на баща му, не внука на дядо му, не потомъка на единайсет поколения Воркосиган. Той толкова упорито се стараеше, че нямаше защо да се учудва: беше успял да убеди всички, дори самият себе си, че лорд Воркосиган… не се брои.

Нейсмит беше вманиачен от идеята да победи на всяка цена и победата му да бъде видяна от всички. Но Воркосиган… Воркосиган не можеше да се предаде.

„Това не е едно и също, нали?“

Да не се предава — това е семейна традиция. В миналото лордовете Воркосиган са ги клали, стреляли, удавяли, мачкали и изгаряли живи. Съвсем скоро и много зрелищно един от тях беше разкъсан почти наполовина от взрив, после го замразиха, разтопиха, зашиха и отново изритаха — залитащ като мъртво пиян — в живота. Майлс се зачуди дали легендарната упоритост на Воркосиган не беше отчасти каприз на съдбата — но дали е късмет, или не, не можеше да прецени. Може би един-двама всъщност са опитвали да се предадат, но са изпуснали шансовете си, като в онзи виц за генерала, чиито последни думи били: „Не се притеснявайте, лейтенант, противникът не може да ни уцели при тази скорост, с която бяг…“

За Окръг Дендарии се шегуваха, че някога жителите му искали да се предадат, но не са намерили никой достатъчно грамотен, за да прочете правилно сетагандското предложение за амнистия, така че по погрешка се наложило да се сражават до победа. „В мен има повече от планинците, отколкото си мислех“. Можеше и по-рано да заподозре в това човек, на който толкова му харесва кленовата медовина!

Нейсмит можеше да докаже, че е убил Воркосиган. Той можеше да присвои всички привлекателни човешки качества на малкия лорд, до самата основа, до голия камък на дендарийските планини, хладен и безплоден. Нейсмит присвои енергията му, отне му времето, смелостта, ума, накара гласът му да звучи едва чуто, открадна даже сексуалността му. Но дори Нейсмит не можеше да продължи зад тази точка. Планинецът, безсловесен като скалите си, не знае какво означава „отказвам се“.

„Аз съм онзи, на когото принадлежи Воркосиган-Вашной“.

Майлс отметна глава и се разсмя, усещайки в отворената си уста металическия вкус на ръмящия дъжд.

— Милорд? — обезпокоено се обади Мартин.

Майлс се прокашля и потърка лицето си, опитвайки се да изтрие дивашката си усмивка.

— Извинявай. Просто току-що разбрах, защо още не съм се заел с ремонта на главата си. — А пък той си мислеше, че Нейсмит е хитър. Последният бастион на Воркосиган, а? — И това изведнъж ми се стори много смешно! — И наистина беше смешно. Подтискайки поредното хихикане, Майлс се изправи.

— Нали не смятате пак да опитвате да влизате там, а? — с тревога попита Мартин.

— Не. Не веднага. Първо отиваме в замъка Воркосиган. Вкъщи, Мартин.

Майлс още веднъж взе душ, за да отмие от себе си утринния дъжд и градската прах, ала главно — за да изтърка противната, неприятна миризма на срама. Това му напомни един от обичаите на майчиния му народ — кръщаването. С хавлия около кръста той прерови няколко гардероба и чекмеджета и подреди дрехите, за да провери наред ли е всичко.

От няколко години не бе носил униформата на Дом Воркосиган, даже на императорските рождени дни и баловете за Зимния празник, изменяйки й заради, както му се струваше тогава, по-високия статус на истинската военна униформа на Имперската Служба, парадна зелена, или дворцова червено-синя. Той сложи кафявата униформа на леглото — празна, без украшения, като захвърлена змийска кожа. Внимателно провери шевовете и сребърната бродерия на яката, раменете и ръкавите за следи от повреди или износване, но някой педантичен прислужник я беше почистил и прибрал в калъф, преди да я пъхне в гардероба, затова тя бе в отлично състояние. Тъмнокафявите ботуши, извадени от специален калъф, също бяха лъснати до блясък.