Лоис Бюджолд - Памет

— Нощем чувам от него много странни неща. Преди действието на успокоителните да отслабне и той отново да стане твърде, хм… шумен, за да си заслужи следващата доза.

— Да. Представям си. Знаете ли защо Илян иска да ме види?

— Не точно. Дори когато е с най-ясно съзнание, думите му звучат страшно объркано. Но започвам да изпитвам адски неприятното чувство, че проблемът наполовина е в мен. Тъй като не знам предисторията, не мога да разшифровам онова, което за него е напълно ясна формулировка. Обаче разбрах, че никога не сте били никакъв проклет куриер.

— Не. Бях в секретни операции. — Слънчев лъч пропълзя през облегалката на фотьойла му и освети кафето в тънката порцеланова чаша, придавайки му червеникав оттенък.

— Строго секретни операции — уточни Ворберг, изучавайки наполовина осветеното му, наполовина скрито от сянката лице.

— Най-секретните.

— Не съм съвсем наясно защо ви е уволнил…

— А! — Майлс мрачно се усмихна. — Някой ден наистина ще ви разкажа. Не ви излъгах за онази иглена граната. Това просто не е всичко.

— Понякога той, изглежда, не знае, че ви е уволнил. Но понякога си спомня. И дори тогава пак пита за вас.

— А някога докладвахте ли за това лично на генерал Хароче?

— Да. Два пъти.

— И какво каза той?

— „Благодаря, лейтенант Ворберг.“

— Разбирам.

— Аз обаче — не.

— Хм… всъщност и аз не разбирам всичко. Но мисля, че вече мога да открия. Хм… мисля, че е най-добре този разговор да остане в тайна.

Ворберг присви очи.

— Така ли?

— Ако някой ви пита, приказвали сме само онзи път, на стълбището на двореца.

— Охо! И точно какъв сте за наемниците от Дендарии, Воркосиган?

— Вече никой.

— Е, какво пък… вие от секретните операции винаги сте били най-противните гадняри, така че дори не зная дали да ви вярвам. Но ако сте откровен с мен… като вор се радвам, че не сте изоставили васал на баща си. Малцина от нас все още ги е грижа за… за… не знам как да се изразя.

— За това, „вор“ да не бъде просто дума — подсказа Майлс.

— Да — съгласи се лейтенантът. — Точно така.

— Адски сте прав, Ворберг.

След един час, в мрачното утро, Майлс крачеше към страничния портал на щаба на ИмпСи. От изток вятърът довяваше облаци, въпреки обещаното сутрешно слънце; във въздуха се носеше мирис на дъжд. При това осветление, не хвърлящо сянка, гранитните чудовища изглеждаха мрачни и безразлични. Над тях се възвисяваше сградата — огромна, мълчалива канара. И уродлива.

Първата грижа на Хароче е била да обгради Илян с охрана, която имаше изключителен достъп до секретни материали. Нито дума за лекари с изключителен достъп до секретни материали, или санитари, или, Боже опази, най-добрите възможни специалисти, без значение проверени или не. Той се отнасяше с Илян по-скоро като със затворник, отколкото като с пациент. Затворник на собствената си организация — дали Илян щеше да оцени тази ирония? Майлс подозираше, че не.

И така, дали генералът бе параноичен и тъп по рождение, или просто временно беше изпаднал в паника от камарата нови отговорности? Ако бе глупав, нямаше да се издигне толкова високо, но новата и сложна работа му се беше стоварила на главата внезапно и без всякакво предупреждение. Той бе започнал кариерата си в армейската служба за безопасност, като военен полицай. Като заместник-началник и по-късно — началник на вътрешния отдел, връзките на генерала се простираха надолу и навътре, той беше работил главно с предсказуеми подчинени-военни. Илян бе лицето на ИмпСи, представляващо го нагоре и настрани, той без проблем общуваше с императора и ворските лордове, знаеше всички неписани и понякога непостижими правила на неприличащата на никоя друга ворска система. Например неговото отношение към Алис Ворпатрил беше изключително фин и блестящ маньовър, който му осигуряваше информация за по-затворената част на ворското общество в столицата. Което неведнъж се беше оказвало безценно допълнение към чисто служебните му връзки. А Хароче още при първата си среща дълбоко бе обидил потенциален съюзник, сякаш фактът, че името й не фигурира в списъка на служителите в правителствените организации означаваше, че тя не притежава никаква власт. Направи всичко възможно, за да потвърди хипотезата за собствената си тъпота.

Ала що се отнасяше до параноята, Майлс трябваше да признае: Илян знаеше най-строго пазените бараярски тайни от последните три десетилетия и беше цяло чудо, че мозъкът му още не се е разтопил. Не можеха да го пуснат да обикаля по улиците, след като не знаеше коя година е. Предпазливостта на Хароче всъщност бе препоръчителна, но трябваше да е съчетана с повече… какво? Уважение? Любезност? Състрадание?