Лоис Бюджолд - Памет

— Верността винаги е било главното в рода Воркосиган — съгласи се Грегор.

— Така че се е превърнала в нещо като навик.

Грегор въздъхна.

— Ще те държа в течение, разбира се.

— Всеки ден? Хароче ще те информира веднъж дневно, знам го, на сутрешния доклад на ИмпСи.

— Да, Илян и сутрешното ми кафе винаги пристигаха едновременно. А понякога, когато идваше лично, той сам ми го носеше. Винаги съм го приемал като любезен намек: „Седни и ме слушай внимателно“.

— Точно в стила на Илян — усмихна се Майлс. — Веднъж дневно, разбрахме ли се?

— Ох, добре. Виж, трябва да свършвам.

— Благодаря ти, Грегор.

Императорът прекъсна връзката.

Майлс се облегна назад, частично удовлетворен. Трябваше да даде на хората и събитията време да се върнат в обичайните си релси. Той си спомни собствения си спокоен съвет, даден на Галени: за интуицията и доказателствата. Така че демонът на интуицията му можеше да се прибере обратно — Майлс си представи как пъха малък гном с вида на Нейсмит в куфар, затваря капака и стяга ремъците. И как отвътре се чуват приглушени вопли и удари… „Аз бях най-добрият агент на Илян не защото спазвах правилата повече от другите.“ Ала още беше дяволски рано да каже: „Тук има нещо нередно“ или дори да си го мисли на глас.

ИмпСи щеше да се погрижи за своите, винаги го правеше. И той нямаше отново да се направи на глупак пред всички. Щеше да почака.

Седмицата се точеше мъчително. Отначало кратките ежедневни съвещания по комуникатора с Грегор удовлетворяваха Майлс, но с всяко следващо, което се покриваше с предишното с минимално усещане за някакъв прогрес, предпазливостта на службата за безопасност започна да изглежда на Майлс твърде обезпокоителна. Той се оплака от това на Грегор.

— Винаги си бил нетърпелив, Майлс — отбеляза императорът. — Нищо не ти се струва достатъчно бързо.

— Илян не би трябвало да чака лекари. Другите — може би, но не и той. До абсолютно никакви заключения ли не са стигнали още?

— Изключиха възможността от мозъчен кръвоизлив.

— Мозъчният кръвоизлив го изключиха още през първия ден. А после? Какво става с чипа?

— Има някои очевидни доказателства за износване или повреда на чипа.

— И това беше ясно още от самото начало. Каква повреда? Кога? Как? Защо? Защо се мотаят толкова, по дяволите?

— Все още изключват други неврологични проблеми. И психологически също. А това явно не е лесно.

Майлс се прегърби и измърмори:

— Не вярвам на версията за психоза от органичен характер. Този чип е стоял в главата му прекалено дълго без каквито и да било проблеми или странични ефекти.

— Ами… изглежда, че тъкмо това е въпросът. Илян е носил това устройство работещо в мозъка му повече от всеки друг човек. Така че няма база за сравнение. Той самият е отправна точка. Никой не знае какво е въздействието на трийсет и пет години изкуствена памет върху личността. Може би сега ще разберем.

— Все пак смятам, че откриването трябва да стане по-бързо.

— Правят всичко каквото могат, Майлс. Просто трябва да чакаш, като всички нас.

— Да, разбира се…

Грегор прекъсна връзката. Майлс впери невиждащи очи в празното пространство над видеоплочата. Проблемът с обобщената информация беше, че винаги е ужасно мъглява. Истината се криеше в подробностите, в суровите данни, там бяха всички малки подсказки, ключовете, които подхранваха интуитивното демонче, докато то не станеше здраво и силно, а понякога не порастеше дотолкова, че да се превърне в истинска Теория или дори в Доказателство. Майлс беше отделен от реалността най-малко от три слоя: лекарите от ИмпСи съкращаваха доклада за Хароче, който забъркваше доклада за Грегор, който прецеждаше данните за Майлс. В този момент в дестилираната информация оставаха твърде малко факти, за да си състави мнение от тях.

На следващата сутрин лейди Алис Ворпатрил се завърна от официалното си пътуване до Комар и още същия следобед се обади на Майлс. Той се взе в ръце, готвейки се да поеме удара от цял куп нови социални задължения — потиснатият му вътрешен глас закрещя: „На помощ!“ и безуспешно се замята в търсене на укритие. Същият този вътрешен глас беше измъкнат за петите от дупката си и поставен на крака, за да може да марширува накъдето заповяда лейди Алис.

Но вместо заповеди, първите й думи бяха:

— Майлс, откога знаеш за тези ужасни глупости със Саймън?

— Ъ-ъ… от две седмици.

— И нито един от трима ви ли, идиоти такива, не му дойде на ум, че аз бих искала да знам за това?