Лоис Бюджолд - Памет

„Не можеш да го направиш!“ Майлс сподави гневния си изблик. Можеше, разбира се. Той объркано впери поглед в него. И какво да прави сега? Да изхвърчи от ИмпСи със сърдит вик: „Ще видиш ти! Ще кажа всичко на батко!“? Не. Грегор бе коз, който можеше да изиграе само веднъж, и то в най-аварийната ситуация. Той си позволи внимателно контролирана въздишка, изпускайки с дъха си и своята ярост.

— Господин генерал. Благоразумието е едно, но параноята, която не може да различи приятеля от врага, е съвсем друго нещо.

— Лорд Воркосиган — също толкова напрегнато отвърна Хароче, — все още не знаем с какво си имаме работа. Тази сутрин нямам време да забавлявам любопитни цивилни, независимо дали са приятели, или не. Моля, не досаждайте повече на хората ми. Какво ще споделя с вас императорът си е лично негова работа. Аз съм длъжен да докладвам единствено на него. Приятен ден. — С рязък удар по клавиша той прекъсна връзката; звукоизолиращият конус около Майлс изчезна, а дежурният ефрейтор отново го загледа ревностно.

„Нещо не е в ред.“

Първото нещо което направи, след като се прибра в замъка Воркосиган, бе да се заключи в спалнята и да започне да звъни на Грегор. За да се добере до него, му трябваха четиридесет и пет минути. Даже да му беше отнело четиридесет и пет часа, пак нямаше да се откаже.

— Грегор — без всякакви предисловия започна Майлс, когато над видеоплочата се появи лицето на императора, — какво, по дяволите, става с Илян?

— Откъде чу за това? — със загрижен вид попита Грегор, неволно повтаряйки думите на Хароче.

Майлс обедини в разказа си обаждането на Илян и своето обаждане до Хароче. За Галени отново не спомена.

— И какво е станало после? Очевидно нещо е станало.

Императорът накратко му разказа за срива на Илян — с пропускане на голяма част от мъчителните подробности, които Майлс научи от Галени.

— Хароче го е настанил в клиниката на ИмпСи, което е съвсем логично при тези обстоятелства.

— Да, тази сутрин се опитах да видя Илян. Хароче не ме пусна да вляза.

— Те могат да изискат всяко оборудване и експерти, които им потрябват. Лично отделих средства и упълномощих Хароче за всичко, което може да поиска.

— Грегор, помисли за малко. Хароче не ме пусна вътре. Мен. Да видя Илян .

Пръстите на императора раздразнено се свиха в юмрук.

— Майлс, остави човека да поеме дъх. Затънал е в грижи до шия — в авариен режим да поеме всичките задължения на Илян, да прехвърля собствения си отдел на заместника си… Дай му няколко дни, за да уреди всичко, без да му висиш на главата, ако обичаш. Когато почувства, че владее положението, Хароче ще се поотпусне, убеден съм. Трябва да признаеш, че Саймън пръв щеше да одобри тези предпазни мерки при подобна критична ситуация.

— Вярно е. Саймън би предпочел да е в ръцете на хора, които мислят за сигурността. Но започвам да мисля, че предпочитам да видя поне някакви признаци на това, че хората в чиито ръце е, наистина се грижат за Саймън Илян. — Той си спомни дългия кошмар на собственото си запознанство с посткриогенната амнезия. Това беше един от най-ужасните периоди в живота му: да изгуби всичките си спомени, самия себе си… дали Илян не преживяваше нещо подобно? Или нещо още по-страшно? Тогава Майлс се бе изгубил сред непознати. Дали Илян не се беше изгубил сред хора, които би трябвало да са му приятели?

Майлс въздъхна.

— Добре, ще оставя бедния Хароче на мира. Бог знае, че не му завиждам. Обаче ще ме държиш в течение за състоянието на Илян, нали? Всичко това… неочаквано ме изплаши.

Грегор го погледна съчувствено.

— Илян на практика беше твоят наставник, нали?

— Да, в своя собствен язвителен и взискателен маниер. Сега виждам, че това е било отличен способ. Но дори и преди… той е служил на баща ми трийсет години, през целия ми живот. До осемнайсетгодишен го наричах „чичо Саймън“, докато не ме приеха в Академията, после го наричах само „сър“. По онова време той вече нямаше живи роднини и работата му, а започвам да си мисля, и онзи проклет чип в главата му, го лишиха от всякаква възможност да си създаде собствено семейство.

— Не знаех, че го приемаш за нещо като втори баща, Майлс.

Той сви рамене.

— По-скоро за чичо. Това е… семеен въпрос. А аз съм вор.

— Радвам се да чуя, че го признаваш — измърмори Грегор. — Едно време някои се чудеха дали съзнаваш този факт.

Майлс се изчерви.

— Задължен съм към Илян като… това е нещо средно между дълг към приемния ми чичо и към човек, който е служил на семейството ми. А в момента аз съм единственият Воркосиган на планетата. Чувствам го като… не, не само го чувствам, това наистина е мой дълг.