Лоис Бюджолд - Памет

„Тази сутрин сушените горгони над страничния вход на щаба на ИмпСи изглеждат много странно“ — помисли си Майлс, — „като че ли са угнетени от скръб и едновременно с това готови да се пръснат от напиращите отвътре зловещи тайни.“ И израженията на хората, покрай които минаваше, много приличаха на лицата на гранитните фигури. Дежурният ефрейтор, стоящ на пропуска в предверието, вдигна поглед към Майлс и обезпокоено премигна:

— Какво обичате, господине?

— Аз съм лорд Воркосиган. Дойдох да видя Саймън Илян.

Дежурният провери данните на комуникационния си пулт.

— Няма ви в списъка ми, милорд.

— Не. Просто се отбих да го посетя. — И дежурният, и всички останали трябваше поне да знаят, че Илян отсъства. Дори и заради това, че със сигурност ги бяха уведомили: задълженията на шефа в момента се изпълняват от Хароче. — В клиниката. Дайте ми пропуск и ме пуснете, моля.

— Не мога да го направя, милорд.

— Разбира се, че можете. Това ви е работата. Кой е дежурният офицер днес?

— Майор Жарле, милорд.

— Отлично. Той ме познава. Обадете му се, за да ви даде разрешение.

След две минути на комуникационния пулт се появи лицето на Жарле.

— Да?

Ефрейторът му обясни какво иска Майлс.

— Не мисля, че това е възможно, милорд — неуверено каза Жарле на Майлс, който се беше надвесил над рамото на дежурния, за да попадне в полезрението на камерата.

Майлс въздъхна.

— Обадете се тогава на шефа си. По дяволите, не… За да се изкача по цялата командна верига, ще ми трябват около трийсет минути. Хайде да разкараме посредниците от нея, а? Никак не ми се иска да безпокоя генерал Хароче точно сега, когато несъмнено има ужасно много работа, но вие все пак му се обадете.

Жарле очевидно също нямаше желание да досажда на началника си, но не можеше да отпрати просто така един ворски лорд, а да го игнорира беше невъзможно. Само след десетина минути се свързаха с ком-пулта на Хароче. „Добра работа, при тези обстоятелства“ — помисли си Майлс.

— Добро утро, господин генерал — каза той на изображението на Хароче, появило се над видеоплочата. — Дойдох да видя Саймън.

— Невъзможно — изсумтя Хароче.

В гласа на Майлс се появиха метални нотки:

— Невъзможно е само ако е мъртъв. Струва ми се, искате да кажете, че вие не желаете да го позволите. Защо?

Хароче се поколеба, след което заповяда:

— Ефрейтор, спуснете звукоизолиращия конус и отстъпете за момент мястото си на лорд Воркосиган, моля.

Дежурният послушно се отдалечи; Майлс и изображението на Хароче бяха обгърнати от полето на разположеното под масата устройство за засекретяване на разговорите.

— Откъде чухте за това? — подозрително попита генералът, веднага след като тайната на разговора им беше обезпечена.

Майлс повдигна вежди и без дори секундна пауза превключи на пълна скорост:

— Безпокоях се. След като така и не ми се обадихте в отговор на онзиденшното ми обаждане и не отговорихте на нито едно от съобщенията ми, в края на краищата се обадих на Грегор.

— О-о! — проточи Хароче. Подозрителността му увяхна до обикновено раздразнение.

„Пфу, за малко“ — помисли си Майлс. Ако Хароче все още не бе съобщил на императора, Майлс щеше да направи голяма грешка, потенциално опасна за Галени. По-добре ще е благоразумно да не уточнява кога точно уж е говорил с императора, докато наистина не си поговорят.

— Искам да видя Илян.

— Илян може би дори няма да ви познае — след дълго мълчание отвърна генералът. — Бълва секретна информация със скорост метър в минута. Наложи ми се да поставя охрана от хора, които имат изключителен достъп до секретни материали.

— И какво от това? Аз имам изключителен достъп до секретни материали. — По дяволите, самият той беше секретен материал.

— Разбира се, че нямате. Достъпът ви е трябвало да бъде анулиран, когато ви… пенсионираха.

— Проверете. — По дяволите! Сега Хароче имаше достъп до всички файлове на Илян; във всеки момент, само да намереше свободна минута, можеше да прочете там истинската история за уволнението му. Майлс се надяваше, че в последните дни генералът не е имал свободни минути, които може да загуби за такива проверки.

Хароче го изгледа с присвити очи, след което набра нещо на комуникационния си пулт.

— Достъпът ви все още не е анулиран — изумено каза той.

— Ето сега вече сте на верен път.

— Илян сигурно е забравил да го промени. Може би още тогава е започнал да… Е, какво пък… — Хароче натрака нещо на клавиатурата — Тогава аз го анулирам.