Лоис Бюджолд - Памет

За да поправи впечатлението, предизвикано от непредпазливите му думи, той лекомислено предложи:

— Можеш да обявиш стачка. Никаква сватба, докато Грегор не извие ръцете на Хароче.

— Ако не се направи нещо разумно, при това скоро, спокойно бих могла да послушам съвета ти.

— Пошегувах се — бързо каза Майлс.

— А аз — не. — Тя отсечено кимна и прекъсна връзката.

Малко след разсъмване на следващата сутрин Мартин започна да буди Майлс, бутайки го внимателно.

— Хм… милорд? Имате посетител.

— По това време? — Майлс потърка безчувственото си лице и се прозя. — Кой е?

— Каза, че е лейтенант Ворберг. Сигурно пак някой от вашите познати от ИмпСи.

— Ворберг? — премигна Майлс. — Тук? Сега? Защо?

— Ами той иска да говори с вас, така че, според мен, по-добре да питате него.

— Наистина, Мартин. Хм… нали не си го оставил да виси сам на стълбите?

— Не, отведох го в голямата стая долу, в източното крило.

— Втората гостна. Чудесно. Кажи му, че идвам след минутка. Направи кафе. Занеси го на табла с две чаши и с всичко останало, както си му е редът. Ако в кухнята е останало нещо от пирожките или хлебчетата на майка ти, сложи ги в кошничка или в нещо подобно и също ги занеси в гостната, разбра ли? Добре.

Подтикван от любопитство, Майлс навлече първите попаднали му подръка риза и панталони, изтича бос по витото парадно стълбище два етажа надолу, после зави наляво по коридора и мина покрай още три стаи, докато стигне до Втората гостна. Заради госта Мартин беше свалил калъфа на един от фотьойлите и го бе зарязал на пода. Между пролуките на тежките завеси се процеждаха слънчеви лъчи, правейки полумрака в онази част на стаята, в който седеше Ворберг, да изглежда някак по-гъст. Лейтенантът носеше ежедневна зелена униформа, но лицето му изглеждаше посивяло от наболата брада. Той хвърли към Майлс навъсен и уморен поглед.

— Добро утро, Ворберг — с предпазлива любезност поздрави Майлс. — Какво ви води в замъка Воркосиган в този ранен час?

— За мен е късен — отвърна лейтенантът. — Току-що свърши нощното ми дежурство. — Веждите му се събраха на челото.

— Значи са ви намерили работа, а?

— Да. Командвам нощната смяна на вътрешната охрана в клиниката.

Майлс седна на един от покритите с калъфи столове, внезапно разсънен без всякакво кафе. Ворберг е един от пазачите на Илян? Но разбира се, като куриер, той вече имаше необходимия достъп до секретни материали. В момента беше свободен, годен само за лека физическа, дори и психическа работа. И… бе външен човек в щаба. Нямаше близки приятели, с които да споделя случайно научени тайни. Майлс се постара да запази равния си, неопределен тон:

— Нима? И за какво става въпрос?

Гласът на Ворберг стана напрегнат, почти гневен.

— Мисля, че е много неприлично от ваша страна, Воркосиган. Направо дребнаво, особено при тези обстоятелства. Илян дълги години е служил на баща ви. Предадох съобщението поне четири пъти. Защо не дойдохте?

Майлс се вцепени.

— Моля? Изглежда съм пропуснал първата половина на… нещо. Какво, ъ-ъ… бихте ли ми казали точно за какво говорим в момента? Откога охранявате клиниката?

— От първата нощ, в която го докараха там. Беше адски грозно. Когато не е упоен, той не престава да бъбри. А когато му дават лекарства, ако пак започне да буйства, пак бъбри, но нищо не му се разбира. Лекарите почти непрекъснато го държат вързан. Като че ли мислено се скита в миналото, но от време на време, изглежда, се връща в настоящето. И когато това става, пита за вас. Отначало реших, че иска да види графа, баща ви, но определено става въпрос за вас. „Майлс“, казва той, и още „Доведи ми онова глупаво момченце.“, и „Още ли не си го открил, Ворберг? Не можеш да сбъркаш това свръхактивно малко лайно“. Извинявам се, — със закъснение добави Ворберг — но това са точните му думи.

— Разпознавам стила му — прошепна Майлс. Той се прокашля и стабилизира гласът си. — Извинете. Просто за пръв път чувам за това.

— Не може да бъде! Вече за четвърти или пети път съобщавам в доклада си.

Грегор не би пропуснал да му го предаде. Явно изобщо не подозираше. Някой от командирите на Ворберг бе задържал информацията. „И ние ще открием кой. О, да, ще открием.“

— На какво лечение или изследвания го подлагат?

— Не знам. По време на моята смяна не става почти нищо.

— Предполагам… че това е логично.

Двамата замълчаха, тъй като в този момент се появи Мартин с кафе и кифлички върху тавата за печене вместо върху табла („Отбележи си го за Краткия курс за икономи. Шести урок — намиране на прибори за сервиране“). Мартин си взе една кифличка, радостно се усмихна и излезе. Ворберг посрещна странното обслужване с изненадано премигване, но с благодарност отпи от кафето. После отново хвърли мрачен поглед към Майлс, този път по-замислен.