Лоис Бюджолд - Памет

Майлс си пое дъх и решително влезе в сградата. Мартин, който имаше необичайния късмет да открие наблизо достатъчно свободно място, за да паркира бронираната графска лимузина, неуверено го следваше; той явно изпитваше благоговеен страх от тази зловеща сграда, независимо от родството си с ефрейтор от ИмпСи. Майлс се изправи пред пропуска и мрачно погледна дежурния — същия от предната седмица.

— Добро утро. Тук съм, за да видя Саймън Илян.

— Хм… — Ефрейторът затрака на комуникационния си пулт. — Все още не сте в моя списък, лорд Воркосиган.

— Не, но затова пък съм тук, на вратата ви. И имам намерение да остана, докато постигна някакви резултати. Обади се на началника си.

Дежурният се поколеба, но накрая реши да прехвърли на някой с по-висок чин задължението да изхвърли навън един ворски лорд, дори толкова нисък и странен като Майлс. Бързо стигнаха до равнището на бившия секретар на Илян, а сега и на Хароче; тук Майлс избута ефрейтора от стола му и се свърза със самия Хароче.

— Добро утро, господин генерал. Тук съм, за да видя Илян.

— Пак ли? Мислех, че вече уредихме този въпрос. Илян не е в състояние да разговаря с никого.

— Не съм си и помислял, че е в състояние. Искам разрешение да го видя.

— Молбата ви е отхвърлена. — Хароче посегна да изключи пулта.

Майлс овладя гнева си и се опита да подбере по-меки думи и отвлечени доводи. Беше готов да говори цял ден, докато не им писне дотолкова, че да го пуснат вътре. Не, никакви нежности — генералът обичаше праволинейния подход, нищо че внимателно беше приспособил стила на речта си към стандартите на висшето общество във Ворбар-Султана.

— Хароче! Отговорете ми! Оправданията ви вече са безсмислени! Какво става, по дяволите, че са настръхнали чак космите на задника ви? Опитвам се да помогна, по дяволите!

За миг лицето на генерала се отпусна, но после отново се ожесточи.

— Воркосиган, вече нямате работа тук. Ако обичате, напуснете .

— Няма.

— Тогава ще наредя да ви изхвърлят.

— Тогава пак ще се върна.

Устните на Хароче се свиха в тънка чертичка.

— Предполагам, че не мога да наредя да стрелят във вас, имайки предвид кой е баща ви. Освен това е известно, че имате… психически проблеми. Но ако продължавате да ми досаждате, може да се наложи да ви арестувам.

— По какво обвинение?

— Само незаконното проникване в забранена територия е достатъчно, за да получите една година затвор. Предполагам, че мога да добавя и още нещо към това. Например оказване на съпротива при арест. Но няма да се поколебая да наредя да ви зашеметят.

„Няма да посмее.“

— И колко пъти?

— А колко пъти смятате, че ще се наложи?

— Вие не можете да броите до повече от двадесет и две, даже да си събуете ботушите, Хароче — прецеди през зъби Майлс. На тази измъчена от мутации планета споменаването на излишните пръсти беше сериозно оскърбление. И Мартин, и дежурният ефрейтор наблюдаваха нажежаването на страстите с растяща тревога.

Лицето на Хароче почервеня.

— Край, това беше!… Илян явно вече е бил болен, когато ви е уволнил — аз щях да ви дам на военен съд. Веднага се махайте от моята сграда!

— Не и докато не видя Илян.

Генералът прекъсна връзката.

След минута иззад ъгъла се появиха двама въоръжени стражи и се насочиха към Майлс, който уговаряше ефрейтора отново да се опита да се свърже със секретаря на Хароче. „По дяволите, няма да посмее… или?…“

Посмя. Без какви и да било прелюдии двамата го хванаха за ръцете — всеки по една — и го повлачиха към вратата. Не ги беше грижа дали краката му достигат земята или не. Мартин ги последва с вид на крайно превъзбудено кутре, неуверено дали да лае, или да хапе. През вратата. През външния портал. На тротоара зад външната ограда го поставиха го на крака, като едва не го изпуснаха.

Старшия офицер каза на пазача на вратата:

— Генерал Хароче току-що нареди да зашеметите този човек, ако отново се опита да влезе в сградата.

— Слушам — отдаде чест пазачът и неспокойно погледна Майлс. Майлс беше почервенял и конвулсивно поемаше въздух, задъхвайки се от гняв и унижение. Стражите се обърнаха и си тръгнаха.

В малката, тясна ивичка зеленина от другата страна на улицата имаше поставени пейки, от които се откриваше прекрасна гледка към отвратителната архитектура на сградата на ИмпСи. Сега, когато над улицата се беше спуснала ледена мъгла, те бяха празни. Майлс трепереше; той пресече улицата и седна на една от тях, втренчил поглед в сградата, която за втори път го бе победила. Мартин неуверено го последва и смирено седна в далечния край на пейката, очаквайки нареждания.