Лоис Бюджолд - Памет

— Да. Мислех за този чип. Знаеш ли нещо за прословутата психоза, предизвиквана от него?

— Не смятам, че причината може да е в чипа. Не знам толкова много за техническите му характеристики, но всички са се побърквали година или две след инсталирането му. Ако Илян смяташе да откача, щеше да го направи преди много години. — Майлс се поколеба. — Някой обмислял ли е възможността за стрес? Микроинсулт? Той е над шейсетгодишен… по дяволите, може би просто е уморен. Той е на тази дяволска работа вече трийсет години. Знам, че е възнамерявал да се пенсионира след пет години. — Майлс реши да не обяснява откъде има тази информация.

— Не мога да си представя ИмпСи без Илян. Това са синоними.

— Не съм сигурен, че тази работа наистина му харесва. Просто я върши адски добре. Натрупал е толкова опит, че почти нищо не може да го изненада. Или да го паникьоса.

— Той има свой, твърде личностен стил на управление — отбеляза Галени. — Всъщност типично ворски. Повечето небараярски организации се опитват да определят задачите си така, че хората, които ги изпълняват, да са взаимозаменяеми. Което осигурява приемственост в организацията.

— И не допуска находчивост. Стилът на Илян не е много показен, признавам това, но Саймън е гъвкав и невероятно надежден.

— Невероятно ли? — вдигна вежди Галени.

— Обикновено е надежден — бързо се поправи Майлс. И за пръв път се запита дали Илян е толкова сив човек по природа. Преди винаги бе смятал, че това по-скоро е реакция към високата секретност на професията му — живот, който не дава на враговете нищо, с което могат да го хванат натясно. Но може би този безцветен, невъзмутим иляновски подход към всичко, с което се занимава, имаше връзка с паметния чип, подтискащ всичко останало?

Галени си опря лактите на коленете.

— Казах ти какво съм забелязал. Имаш ли някакви предложения?

Майлс въздъхна.

— Наблюдавай. Чакай. Това, с което разполагаш досега, дори не е теория. Само шепа вода, която изтича през пръстите ти.

— Теорията ми е, че с тази вода става нещо лошо.

— Това е интуиция. Което между другото не е обида. Вече се научих дълбоко да уважавам интуицията. Но не бива да се бърка с доказателствата. Не знам какво да ти кажа. Ако Илян наистина има някакви проблеми с паметта, шефовете на отдели трябва да… — Какво? Да вдигнат бунт? Да действат през главата на Илян? Единствените двама души на планетата, които стояха по-високо в йерархията, бяха премиер-министърът Ракоци и император Грегор. — Ако наистина се е случило нещо, останалите рано или късно ще забележат това. И ще е по-добре, ако първи в ИмпСи го посочи някой друг, а не ти. Без да броим мене. Това ще е още по-лошо.

— Ами ако всички разсъждават по този начин?

— Хм… — Майлс разтри челото си. — Радвам се, че ми разказа това.

— Само защото ти си единственият ми познат, който е бил с Илян в продължение на дълги години. Иначе… Не съм сигурен, че изобщо щях да говоря за това. Не и извън ИмпСи.

— Нито вътре в ИмпСи. Но остава Хароче. Той работи под прякото ръководство на Илян от почти толкова време, колкото и аз.

— Навярно тъкмо затова ми е трудно да намеря общ език с него.

— Какво пък… Можеш пак да поговориш с мен, нали? Ако те разтревожи още нещо.

— Възможно е да няма основание за тревога — не особено убедено каза Галени.

Сега Майлс от сто метра можеше да усети, кога човек съзнателно отхвърляше някоя мисъл.

— Да. Хм… премисли ли относно пиенето?

— Да — въздъхна Дъв.

На второто утро след този разговор Майлс беше потънал до уши в инвентаризация на открития в гардероба си твърде беден комплект от цивилни дрехи, правейки списък на това, какво липсваше в него и размишлявайки дали нямаше да е по-лесно, ако наемеше камериер и му заповядаше: „погрижи се за това“. В този момент комуникационният пулт в спалнята му иззвъня. Отначало той не му обърна внимание, после се вдигна на крака, измъкна се от купчината хвърлени на пода дрехи и отиде да отговори.

Над видеоплочата се появи суровото лице на Илян и Майлс автоматично се изпъна, изправяйки гръб.

— Да, сър?

— Къде се губиш? — рязко попита Илян.

Майлс го зяпна.

— В замъка Воркосиган. Нали ми се обаждаш тук.

— Знам това — раздразнено отвърна Илян. — А защо си там, а не тук — в девет нула нула, съгласно заповедта?

— Извинявай… Каква заповед?

— Моята ! „Ела тук точно в 9:00 и си вземи бележника. Ще ти хареса. Нещо изумително“. Мислех, че даже ще подраниш.