Лоис Бюджолд - Памет

„Не отговаряй на този въпрос, момче.“

Лейди Алис си беше намерила временна заместничка за ролята си на социален опекун на Грегор в лицето на Дру Куделка, съпругата на комодора и майка на Делия. Майлс откри този факт, когато мадам Куделка му се обади и му предаде поканата / заповед да послужи като ворско украшение на поредния галантен пикник на Грегор. Майлс пристигна при източния вход на двореца малко по-рано, само за да се сблъска с тълпа офицери в парадни червено-сини униформи, които точно в този момент напускаха някаква свръхофициална сутрешна церемония. Той се отдръпна настрани, пропускайки хората в униформа, и се опита да не позволи на завистта си да се отрази върху физиономията му.

Един от офицерите се спускаше надолу по стълбището много бавно и внимателно, като се опираше на парапета. Майлс незабавно го позна и потисна желанието си да се скрие зад най-близкия подкастрен храст. Лейтенант Ворберг. Ворберг никога не бе виждал лицето на адмирал Нейсмит, само неговата разрязала го на две бойна броня. Днес явно беше точно онзи ден, в който Грегор раздаваше различни имперски награди — съдейки по новичката награда, проблясваща на гърдите на Ворберг, точно каквато даваха при раняване по време на императорска служба. Майлс имаше половин буркан, натъпкан с точно такива награди, който стоеше на шкафа в стаята му; по някое време Илян престана да му ги връчва — може би се беше изплашил, че заплахата на Майлс в някой прекрасен ден да си ги сложи наведнъж не е просто шега. Но това очевидно беше първата сериозна награда, получена от Ворберг — с толкова неловък и смутен вид носеше тази награда.

Майлс не успя да се сдържи.

— А, Ворберг, нали? — попита той, когато лейтенантът минаваше покрай него.

Ворберг неуверено запремигва, гледайки към него, после лицето му се проясни.

— Воркосиган, нали? Виждал съм ви в щаба на галактическия отдел на Комар, струва ми се. — Той дружелюбно кимна, като един имперски куриер и вор на друг.

— За какво получихте този талисман против лош късмет? — кимна Майлс към гърдите му. — Или не бива да питам?

— Не е чак толкова секретно. Бях на обичайна куриерска мисия, летях по стандартен маршрут край Здрача на Зоав. И шайка проклети пирати плениха кораба, с който пътувах.

— Само не някой от нашите куриерски кораби! Сигурно щях да чуя за това. Щеше да се вдигне страхотен шум.

— Де да беше куриерски кораб! Тогава ИмпСи може би щеше да прати на помощ истински войници. Не, беше просто товарен търговски кораб, регистриран на Зоав. Затова ИмпСи, в безграничната си мъдрост и несъмнено по съвета на някой от онези стиснати счетоводители, които ми бяха запазили място на този проклет кораб, изнамери някакви евтини наемници. Беше страхотен провал. — Той поверително сниши глас. — Ако някога попаднете в подобна ситуация, опитайте се да избягвате бандата клоуни, които се наричат „Флот на свободните наемници от Дендарии“. Те са смъртно опасни.

— Нима не се иска точно това от тях?

— Опасни са за тези, на чиято страна са .

— О! — Изглежда, някой бе казал на Ворберг, че е попаднал под приятелски огън. Най-вероятно хируржката: тя беше неизлечимо честна. — Но аз съм чувал за „Дендарии“. Искам да кажа, очевидно сред тях има някакви бегълци от Бараяр, иначе нямаше да използват името на най-известната географска особеност на моята област. Освен ако сред тях не е имало някой любител на военната история, впечатлен от партизанските операции на дядо ми.

— Да, един от старшите им офицери е емигрирал от Бараяр. Срещнах се с него. Говори се, че командирът им бил бетанец. Изглежда е избягал от бетанската терапия.

— Аз си мислех, че „Дендарии“ са добри.

— Не особено.

— Но вие сте тук, нали? — отбеляза уязвения Майлс. После се овладя. — И така… значи скоро ще се върнете на работа?

— Няколко седмици ще трябва да оседлавам бюро в щаб-квартирата, след всичко това. — Ворберг неопределено посочи с глава, визирайки току-що завършилата церемония. — Работа, за да има с какво да ме ангажират. Не разбирам защо краката ми да не дооздравеят по време на пътуване, но явно докторите смятат, че ако се наложи, трябва да мога да тичам с всички сили.

— А това е вярно — мрачно призна Майлс. — Ако самият аз бях действал малко по-бързо… — Той замълча.

Изглежда, едва сега Ворберг за пръв път осъзна, че Майлс е облечен в скромно цивилно облекло.

— И вие ли сте в отпуска по болест?

Тонът на Майлс стана рязък.