Лоис Бюджолд - Памет

— Ще се справите отлично с това — увери ги Майлс. — А ние ще ви помагаме, нали, Иване?

— Майка ми вече ме вербува за помощник — мрачно призна братовчед му.

— А ти, ъ-ъ, каза ли на Илян? — попита Майлс.

— Пратих лейди Алис да му съобщи тази новина преди всички — отвърна Грегор. — Той дойде тук, за да ме увери в личната си и професионална подкрепа — този израз за подкрепата го чувам отвсякъде. Чак толкова слаб ли изглеждам? Не знам дали се е зарадвал, или се е ужасил, но сам знаеш, че Илян винаги е трудно да се разгадае.

— Не е толкова трудно. Предполагам, че лично се е зарадвал, а професионално се е ужасил.

— Той предложи да направя всичко възможно, за да ускоря завръщането на госпожа майка ти преди годежа, за да, както той се изрази, да си осигуря нейното влияние над лейди Алис. И си помислих, Майлс, дали ще добавиш и своя глас към тази молба, заради нас? Толкова е трудно да я откъснем от баща ти.

— Ще се опитам. Макар че според мен ще потрябва блокада на скоковата точка, за да я удържат далеч от Бараяр.

Грегор се ухили.

— Поздравления и на теб, Майлс. Преди на баща ти му е трябвала цяла армия, за да го направи, а ти промени историята на Бараяр само с една покана за вечеря.

Майлс безпомощно сви рамене. „Господи, нима всички ще ме обвиняват за това? За това, и за всичко, което последва?“

— Хайде да се опитаме да не забъркваме историята в тази работа, а? Според мен си струва да настояваме за ненарушаваната от нищо домашна скука.

— С удоволствие — съгласи се Грегор, бодро отдаде чест и прекъсна връзката.

Майлс стовари глава на масата и изпъшка:

— Не съм виновен аз!

— Разбира се, че си! — възрази Иван. — Идеята си беше изцяло твоя. И аз бях тук, когато ти хрумна.

— Не, не беше моя. Твоя беше. Първо, точно ти ме накара да присъствам на проклетата официална вечеря.

— Аз поканих само теб . А ти покани Галени. И всъщност мен ме накара майка ми.

— О! Значи тя е виновна. Чудесно. Сега вече съм спокоен.

Иван сви рамене, съгласявайки се.

— Е, не трябва ли да изпием по чаша за щастливата двойка? В избата ти има бутилки, покрити с повече прах от който и да е стар вор.

Майлс обмисли тази идея.

— Аха. Да тръгваме на разузнаване.

Вече долу, стоейки до стелажите, след като с негодувание отхвърли плахото предложение на Майлс да пият след вечеря кленова медовина, Иван неохотно попита:

— Смяташ ли, че Галени ще се опита да направи нещо, за което после ще съжалява? Или за което ние ще съжаляваме?

Майлс дълго и нерешително мълча, преди да отговори:

— Не.

Иван не изпълни заплахата си да ходи по петите на Майлс и да му досажда за лечението, а по-точно — за липсата на такова, понеже беше завербуван да помага на лейди Алис да се приготви за заминаването си за Комар. Мимоходом тя се отби в замъка Воркосиган, за да остави там няколко килограма исторически документи, съдържащи споменавания за предишни императорски сватби, и нареди на Майлс да ги проучи. Когато се върнеше, леля му несъмнено щеше да има дълъг списък със задачи за всички, започвайки от Иван. А след Иван в списъка се нареждаше Майлс.

Той стъписано прелистваше древните книги. Колко от тези покрити с вековна прах церемонии щяха да измъкнат на бял свят от музея? От последната императорска сватба бяха минали четиридесет години — венчавката на принц Серж и злощастната принцеса Карийн. Това е било шоу с наистина монументални мащаби, а Серж е бил само престолонаследник, а не действащ император. И все пак Майлс предполагаше, че възраждането на подобни обичаи ще укрепи обеднялото от времето своеобразие на ворите като класа. Навярно една грижливо подготвена и проведена церемония щеше да изиграе ролята на социален имуносупресант, който да не допусне отхвърлянето на трансплантираната комарска тъкан от ворското тяло. Алис, изглежда, определено смяташе така, а тя трябваше да разбира от тези неща — родът Ворпатрил бяха стари вори от момента на появяването им на бял свят.

Майлс мрачно се замисли за бъдещите си задължения. Той се досещаше, че ролята му на секундант на императорската сватба беше важна както в политическо, така и в социално отношение, отчитайки в каква степен във Ворбар Султана тези неща вървяха ръка за ръка. Но той продължаваше да се чувства точно толкова полезен, колкото гипсова градинска статуя, стояща на поляната с факел в ръка.

Какво пък… до този момент дългът го беше натоварвал и с много по-странни задачи. Може би предпочиташе да чисти замръзващите канализационни тръби под лагера „Вечен лед“? Или да бяга из Джаксън Хол, изпреварвайки само на крачка главорезите на някой от побърканите местни барони?