Лоис Бюджолд - Памет

Иван е прав. Той винаги беше намирал начин да преодолее стената. Майлс проигра в ума си напълно реалистичния сценарий. Да допуснем, че успее да приведе главата си в ред — не е важно къде, тук, на Комар, или на Ескобар. Да предположим че избяга, а ИмпСи се откажеше от идеята да убие вора-ренегат и стигнат до някакво мълчаливо споразумение да се игнорират взаимно сега и завинаги. И той ще стане целият само Нейсмит. И после какво?

„Ще посрещна огъня. Ще изкача тази стена.“

И какво после?

„Ще го направя отново.“

А после?

„И отново.“

А после?

„Логически е невъзможно да се докаже отрицателен отговор. Уморих се да катеря стените.“

Не. Нямаше нужда нито да застава пред огъня, нито да бяга от него. Ако огънят застанеше на пътя му, той щеше да се договори с него. И каквото и да беше това, не беше страхливост, по дяволите.

„Тогава защо досега не предприех нищо за лечението си?“

Майлс разтърка лицето и очите си, седна изправено и опита още веднъж да съчини логически свързан отчет за новото си цивилно положение, и за това, по какъв начин го е постигнал, за адмирал граф Воркосиган и графинята, жената, към която баща му обикновено се обръщаше с „мили капитане“. Резултатът, както се страхуваше Майлс, се получи много глупав и плосък, още по-лош от поздравлението на Марк, но той се отказа от идеята още веднъж да отложи това за другия ден. Майлс записа съобщението и го прати.

Но не по теснолъчевия канал. Той остави писмото да пътува по дългия път, с обикновена поща, макар и с маркер „лично“. В крайна сметка писмото замина и Майлс не можеше да го повика обратно.

Куин също му бе пратила поздравление, в което думите бяха подбрани така, че да не дава възможност на цензорите от ИмпСи да се забавляват прекалено много. Но през външната им невъзмутимост прозираше силна тревога. Второто й запитване вече беше явно тревожно.

Майлс с огромна неохота й прати редактиран вариант на предишното си послание, изхвърляйки от там всякакви встъпления и започвайки направо с онези резултати, които му беше предсказала. Куин заслужаваше най-доброто, но това беше най-доброто, на което беше способен в момента. А тя не беше заслужила мълчание и пренебрежение. „Прости ми, Ели.“

На следващия ден Иван се самопокани на вечеря. Майлс се страхуваше, че ще трябва да изтърпи още един рунд пропагандна кампания с цел да го принуди да се заеме със здравословните си проблеми, за чието решаване той все още не беше предприел нищо. Но вместо това братовчед му донесе цветя на Мама Кости и през цялото време, докато вечерята се готвеше, вися в кухнята и я разсмиваше докато тя не го изгони. Майлс вече беше започнал да се опасява, че това е началото на нова кампания — опит да му отмъкне готвачката. Макар че засега не беше сигурен от свое име ли действа Иван, или в интерес на лейди Алис.

Тъкмо започваха десерта — по молба на Иван отново прасковен сладкиш, — когато ги прекъсна повикване по комуникационния пулт, или по-точно Мартин, нахлул в стаята със съобщението:

— Там, по кома ви търси някакъв сухар от ИмпСи, лорд Воркосиган.

„Илян? Защо ще ме търси Илян?“ Но когато, следван от любопитния Иван, Майлс се добра до най-близкия комуникационен пулт на етажа (който се оказа в старата дневна на дядо му, гледаща към градината зад къщата), над видеоплочата се появи лицето на Галени.

— Ти, мазен проклет малък сводник — с убийствено безизразен глас каза Дъв.

Невинната, доброжелателна и изплашена реплика на Майлс: „Здрасти, Дъв. Какво е станало?“ — се препъна, падна възнак и така и остана да лежи, увяхвайки под пламтящият поглед на Галени. Лицето на Галени не бе нито зачервено, нито побледняло, а синкавосиво от гняв. „Май трябваше да остана в имението Воркосиган поне още една седмица.“

— Ти си знаел. Ти си го уредил! Ти ми подля вода!

— Хм, само да уточним… — Майлс мъчително преглътна. — За какво говориш?

Галени дори не си направи труда да го удостои с отговор, а само проблесна с очи. Устните му се бяха извили, оголвайки зъби в изражение, което нямаше нищо общо с усмивка.

— Да не би да говориш за Грегор и Лайза? — осмели се попита Майлс. Отново зловещо мълчание, нарушавано само от дишането на Галени. — Дъв… Не знаех, че ще се получи така. И кой би предположил, след всички тези години? Опитвах се да ти направя услуга, по дяволите!

— Единственото и най-хубаво нещо, което някога се е появявало в живота ми. И ми го отнеха. Откраднаха ми го. Вор наистина означава „крадец“. И вие, проклети бараярски крадци, винаги си помагате, нали? Ти, твоят скъпоценен скапан император и цялата ви отвратителна банда!