Лоис Бюджолд - Памет

Родителите му седяха далеч от записващото устройство, за да попаднат и двамата в кадър, затова над видеоплочата пред Майлс се появиха две малки усмихващи се фигурки. Граф Арал Воркосиган, набит белокос мъж на около седемдесет години, беше облечен в кафяво-сребристата униформа на Дома Воркосиган. Изглежда, съобщението бе записвано през работното му време. Графинята носеше ежедневен костюм на вор-лейди: зелени сако и пола с точно онази кройка, която винаги беше носила. Нейните тъмночервени коси — точно като гривата на Глупака, само че с повече сиви нишки — беше прихваната над високото й чело и закрепена отзад с елегантен гребен. На ръст беше колкото съпруга си, а сивите й очи лукаво проблясваха.

„Те не знаят. Никой не им е казал.“ Никой от родителите му още не си беше отворил устата, но Майлс вече знаеше това със сигурност — и почувства внезапна слабост.

— Здравей, скъпи — започна майка му. — Поздравяваме те с това, че се добра до трийсетгодишнината си жив.

— Да — прибави графът. — Наистина сме се чудили, и то много пъти, дали ще успееш да направиш това. Но ето, всички доживяхме до този ден. Е, животът ни ощети за някои неща, но след сериозно обмисляне на всички алтернативи се радвам, че всичко е така, както е сега. Може и сега да съм далеч от теб, на Сергияр, но затова пък мога всяка сутрин да се поглеждам в огледалото и да си спомням за теб по всички тези бели коси на главата ми.

— Не е вярно, Майлс — усмихнато възрази графинята. — Той вече побеляваше, когато се запознахме, а тогава беше около четиридесетте. Макар че аз самата нямах бели косми дотогава.

— Липсваш ни — продължи баща му. — Трябва да поискаш следващото ти задание да предполага маршрут през Сергияр — на отиване, на връщане, или и в двете посоки — и да има предвидено поне малко време. Тук стават толкова много неща, важни за бъдещето на Империята! Знам, че ще ти е интересно да видиш едно-друго.

— И ако Саймън не те изпрати през Сергияр, досегашният му живот ще му се стори безгрижен — прибави графинята. — Можеш да му го предадеш като лично моя заплаха. Алис ми каза, че си на Бараяр вече от няколко седмици. Защо още не сме чули нищо от теб? Или толкова сериозно си се отдал на забавления с Иван, че не ти остават десетина минути, за да поговориш с престарелите си родители?

Изглежда, лейди Алис също се беше отказала от ролята на приносител на лоши вести — даже на смегчената версия; а обикновено именно тя беше за графинята главният канал за предаване на информация за всички клюки, имащи отношение към ворското общество във Ворбар Султана или в двора на Грегор.

— Като стана дума за Алис — продължи майка му, — тя ми каза, че Грегор се запознал с Онова Момиче — при което главните букви просто се чуваха в гласа й. Знаеш ли нещо за това? Познаваш ли я? Трябва ли да сме доволни, да се вълнуваме, или нещо друго?

— Женитбата на императора за комарка, — каза граф Воркосиган, някога наричан от политическите си врагове (повечето от които беше надживял) „Касапина на Комар“, — е направо червива от възможни усложнения. Но ако след всички тези години Грегор изпълни дълга си и по някакъв начин ни дари с престолонаследник, ще направя всичко, което ми е по силите, за да подкрепя тази авантюра. И всички ние — всички хора от моето поколение, които влизат в групата на потенциалните наследници, — ще въздъхнем с огромно облекчение. Увери Грегор, че може да разчита на моята подкрепа. Аз вярвам на преценката му. — Лицето на графа стана странно замислено. — Как ти изглежда, мило момиче ли е? Грегор заслужава поне малко лично щастие, като компенсация за всички глупости, които понася заради нас.

— Алис твърди, че е мила — рече графинята, — и аз вярвам на нейната преценка. Макар че не зная дали младата дама напълно осъзнава в какво се забърква. Моля те, Майлс, увери доктор Тоскана, че може да разчита на моята подкрепа, каквото и решение да вземе.

— Разбира се, че ще се съгласи, ако Грегор й предложи да се омъжи за него — каза графът.

— Само ако любовта така е преобърнала живота й с главата надолу, че е изгубила всякакъв инстинкт за самосъхранение — отвърна графинята. — Повярвай ми, трябва да си си изгубил ума, за да се омъжиш за бараярски вор. Да се надяваме, че именно това се е случило с нея. — Родителите му размениха странни усмивки.

— Хм, я да видим — продължи графът. — Какво сме правили ние на трийсет години? Можеш ли да си спомняш толкова далечни събития, Корделия?

— Съвсем смътно. Тогава бях в Бетанския астрономически проект и провалих първата си възможност да ме повишат в капитан. Впрочем, през следващата година шансът ми се предостави наново и бъди сигурен, че се хванах за него и с двете си ръце. Ако не беше той, никога нямаше да срещна Арал там, където го срещнах, и ти нямаше да съществуваш, Майлс, така че сега за нищо на света не бих искала да променя миналото.