Лоис Бюджолд - Памет

Потрябваха вечеря, залез, огън и достатъчно количество разумно малки глътки медовина, за да може Майлс да започне истински да се отпуска и да получава удоволствие от ставащото. После засвири музика и удоволствието се постигаше съвсем леко. Мартин, който отначало беше склонен да смръщва нос пред грубоватия селски дух на празненството, намери своето призвание в обучението по градски танци на жадуващите за тези знания негови връстници. Майлс се въздържа да товари младежа с разни благоразумни предупреждения от вида „Кленовата медовина може да влиза леко и да е сладка на вкус, но се отразява убийствено на мозъка.“ Някои неща на определена възраст можеха да се научат само от собствен опит. Майлс танцува традиционни танци с Хара и с други жени, на които скоро им изгуби бройката. Няколко от по-възрастните хора, които бяха присъствали на съдебното разследване преди десет години, с уважение му кимнаха, без да обръщат внимание на несериозното поведение на Майлс. В края на краищата този празник не беше устроен в негова чест, макар че беше обсипван с градушка от поздравления за рождения ден и шегички. Това беше празник в чест на Силви Вейл. А ако Майлс е послужил като предлог за него — е, какво пък, за пръв път през последните няколко седмици той можеше да е полезен за някого.

Но когато празненството започна да затихва заедно с пламъците в огъня, усещането за несвършената работа стана още по-силно. Той беше дошъл тук за да… какво? Може би, за да се опита да превърне вяло прогресиращата му депресия в главоболие — като да спукаш цирей; действие болезнено, но носещо облекчение. Отвратителна метафора, но вече му се гадеше от него самия. Искаше му се да вземе делва с медовина и да си завърши разговора с Райна. Май че това беше тъпа идея. Всичко можеше да приключи с това, че щеше пиянски да ридае край язовира и да се удави заедно с мъката си. Това щеше да е лоша отплата на Силви Вейл за техния славен празник, а и щеше да наруши дадената на Иван дума. Какво търсеше, изцеление или смърт? „И едното, и другото.“ Точно това неопределено състояние беше непоносимо.

В крайна сметка, вече след полунощ той по някакъв начин се оказа на брега. Но не сам. Лем и Хара дойдоха с него и седнаха заедно на едно повалено дърво. И двете луни стояха високо в небето, превръщайки вълничките на повърхността във фина блестяща плетеница, а надигащата се в клисурите мъгла — в сребрист прах. Лем се беше запасил с делва кленова медовина и я разпредели по братски, без повече с нищо да нарушава умиротворяващата тишина.

Седейки в тъмнината, Майлс осъзна, че не с мъртвите трябваше да говори. А с живите. Беше безполезно да се изповядва пред мъртвите, те не можеха да му дадат опрощение на греховете. „Но аз ще повярвам на твоя Глас, Хара, както някога ти повярва в моя.“

— Трябва да ти кажа нещо — рече той.

— Знаех си, че се е случило нещо лошо — отвърна Хара. — Надявам се, че не умираш?

— Не.

— Беше ме страх, че може да е нещо такова. Повечето мутанти не живеят дълго, дори някой да не им пререже гърлото.

— Воркосиган правят всичко наопаки. На мен ми прерязаха гърлото по всички правила, но за да живея, а не за да умра. Това е дълга история и подробностите са засекретени, но всичко свърши с това, че миналата година се оказах в една криокамера далеко-далеко в галактиката. И когато ме размразиха, се появиха разни проблеми от медицински характер. После извърших една глупост. А после извърших още по-голяма глупост, започвайки от това, че излъгах за първата. После ме хванаха. И ме уволниха. Всичките ми успехи, на които се възхищаваше, които те вдъхновяваха, им дойде края. Тринайсетгодишни усилия в кариерата, изхвърлени в канализацията с един замах. Я ми подай тази стомна. — Отпивайки от сладкия огън, той върна стомната на Лем, който я подаде на Хара, а после отново я прибра при себе си. — Какъв ли не си представях, че ще съм на трийсет, но никога цивилен.

Лунната светлина се вълнуваше по езерната повърхност.

— Ти ми заповяда „стой изправена и говори истината“ — след дълго мълчание каза Хара. — Това означава ли, че сега ще прекарваш повече време в областта?

— Възможно е.

— Отлично.

— Ти си безмилостна, Хара — изпъшка Майлс.

Хор от щурците изпълняваше в гората тиха песен, малка соната за лунната светлина.

— Дребосък… — В тъмнината гласът на Хара беше също толкова сладък и убийствен, колкото кленовата медовина. — Родната ми майка уби дъщеря ми. И беше съдена пред целия Силви Вейл. И ти мислиш, че не зная какво е публичен позор? Или загуба?