Лоис Бюджолд - Памет

— Познахте ли ме?

— Хм…

— Аз съм Зед Карал.

— Зед? — Зед Карал, средният син на говорителя Карал, беше на дванадесет години при последната им среща… Майлс бързо пресметна наум. Сега трябваше да е на двадесет и две, там някъде. Да. — Предния път, когато те видях, беше по-нисък от мен.

— Ами, мама беше добра готвачка.

— Наистина. Спомням си. — След кратко колебание Майлс попита: — Защо „беше“? Родителите ти… хм…

— А, живи и здрави са. Просто не са тук. Големият ми брат се ожени за едно момиче от низините, от Селиград и се премести да живее и работи там. Мама и татко отиват да прекарат зимата при тях, в града, щото тук горе зимите стават доста тежки за тях. Мама им помага с децата.

— Значи… Карал вече не е говорител на Силви Вейл?

— Не, имаме нов говорител, от около две години вече. Един младок, отчаян, кипящ от прогресивни идеи, с които се е натъпкал, докато е живял в Хасадар — е, точно като вас самия. Мисля, че го помните отлично. Казва се Лем Ксурик. — Усмивката на Зед стана още по-широка.

— О! — рече Майлс. За първи път този ден устните му трепнаха в усмивка. — Наистина. Аз… ще ми е приятно да го видя.

— Веднага ще ви заведа при него, ако ме качите. Сигурно днес работи в клиниката. Вие не я знаете, тя е нова, сега я строят. Само един момент. — Зед се втурна в къщата и за миг заприлича на някогашното бързоного дванадесетгодишно момче. На Майлс му се прииска да си удари главата в покрива на скутера, за да сложи в ред хаотично препускащите си мисли.

Зед се върна, скочи на задната седалка на скутера и започна да упътва Мартин, непрекъснато вмъквайки коментари, веднага след като машината се вдигна във въздуха и прехвърли гребена на съседния хълм. Кацнаха след около два километра пред растящия корпус на шестстайно жилище — най-голямата сграда в Силви Вейл, която Майлс беше виждал. Към нея вече бяха прекарани електропровод, захранващ стойка със сменяеми акумулатори. Шестимата души, които работеха навън, спряха и погледаха приземяването им.

Зед слезе от скутера и размаха ръце.

— Лем, хей, Лем! Никога няма да познаеш кой е дошъл! — Майлс го последва към строежа; Мартин остана в скутера, зашеметено наблюдавайки ставащото.

— Милорд! — Лем Ксурик също веднага го позна, но миналия път Майлс се беше появил тук по, хм… особен повод. Сигурно и Майлс, на свой ред, би отличил Лем в тълпата, ако имаше време за размисъл. Лем все още беше жилестият планинец приблизително на негова възраст, когото помнеше. Макар че сега очевидно изглеждаше по-щастлив от онзи ден преди десет години, когато несправедливо го бяха обвинили в убийство. И определено изглеждаше по-самоуверен от последната им среща в Хасадар преди шест години. Лем също се хвърли към Майлс с радостно приветствие и стисна двете му ръце.

— Говорителю Ксурик. Моите поздравления — отвърна му Майлс. — Виждам, че не си стоял със скръстени ръце.

— О, още нищо не знаете, милорд! Елате да видите. Скоро ще имаме собствена клиника — тя ще обслужва целия район. Бързаме с всички сили да покрием покрива преди да паднат първите снегове. Трябва да е напълно готова за Зимния празник. Тогава ще имаме собствен доктор, истински доктор, не оня фелдшер, дето обикаля района веднъж седмично. Този лекар е един от студентите, на които госпожа майка ви даде стипендия за следване в новото училище в Хасадар. Ще служи тук четири години в замяна на следването си. Ще получи дипломата си на Зимния празник. Строим му и къща, малко по-нагоре оттук, с адски красив изглед…

Лем му представи цялата стълпила се около тях бригада и го разведе из строежа, който, ако все още не бе клиника, беше мечтата за клиниката, пламтяща във въображението му толкова ярко, че Майлс виждаше призрачните й очертания като вече готови.

— Като идвах насам, видях в долината електростанция — каза той, когато Лем най-после замълча, за да си поеме дъх. — Откъде се е появила?

— Ние я построихме — гордо отвърна Лем. — Не беше лека работата — с малкото електрически инструменти, които имахме. Разбира се, за да работят с електричество, трябваше да си го доставим. Все чакахме да ни дадат приемника за енергийния сателит, дето ни го бяха обещали от областта, ама бяхме толкова назад в списъка, че щяхме още да чакаме. Тогава помислих малко. Отидох в Достовар и разгледах тяхната електростанция, те я имат от много години. Не е висша технология, но работи. Домъкнах оттам няколко момчета да ни помогнат с язовира, да изберат най-подходящото място и така нататък, и повиках един инженер от Хасадар, на който някога му помагах да си построи къща, за да настрои и запусне електрическите системи. Сега той прекарва целия си летен отпуск в една от къщите край брега на новото езеро. Все още изплащаме генераторите, но само толкова.