Лоис Бюджолд - Памет

Нейсмит беше най-голямата жертва на Майлс, всичко, което беше постигнал до момента, често дори излизайки от кожата си. Тази сутрин тук, в планините, галактическите интереси на Бараяр изглеждаха много далечни, но именно службата на тези интереси беше неговата област. Нейсмит беше неговият звук от барабана, а Воркосиган — този, който удряше барабана.

И така, той много точно знаеше как е загубил Нейсмит, чрез няколко грешни стъпки една след друга. Той можеше да си спомни и назове всяко звено от тази пагубна последователност от събития. Но къде, по дяволите, беше загубил Воркосиган?

Когато пристигнат, ще заповяда на Мартин да се поразходи или да полети още малко със скутера. Това щеше да е беседа с мъртвите, за която не му бяха необходими свидетели. Той подведе Грегор, но все пак се срещна с него лице в лице. Подведе семейството си, а скоро щеше да му се наложи да ги погледне в очите. Но да застане пред Райна… това щеше да е толкова болезнено, като иглограната.

„О, Райна. Малка лейди. Моля те… Какво да правя?“ Той се прегърби, отвръщайки се от Мартин, и седеше в пълно мълчание, затворил очи, притиснал чело към стъклото и с изгаряща от болка глава.

Гласът на Мартин прекъсна нарастващата агония на размишленията му.

— Милорд? Какво да правя? Не мога да кацна в тази долина, в която казахте, тук има само вода.

— Какво? — Майлс се надигна, отвори очи и изумено погледна навън.

— Прилича на езеро.

Наистина. Напряко на тясната клисура, където преди се бяха вливали два спускащи се по склона потока, сега имаше малка хидроелектростанция. А зад нея, закривайки неравния терен, се простираше водно огледало, отразяващо синьото утринно небе. Майлс отново провери видеокартата, просто за да се увери, след което провери датата й.

— Тази карта е само отпреди две години. И този язовир на нея изобщо не фигурира. Но… да, това е мястото, което ми трябва.

— Все още ли искате да кацнем?

— Да, хм… опитай да се приземиш ето там, на брега, от източната страна, колкото се може по-близо до маркера.

Това не бе лесна задача, ала Мартин най-после успя да намери равно място и внимателно приземи скутера между дърветата. Той отвори купола, Майлс се измъкна навън, спря до песъчливия бряг и се загледа в чистите води. Виждаше се само на няколко метра дълбочина. Разхвърляните тук-там бели пънове стърчаха от водата като кости. Любопитният Мартин слезе и застана до него, сякаш помагайки му да гледа.

— Така… дали гробището все още е там, долу, или жителите на Силви Вейл са преместили гробовете? А ако са ги преместили, то къде? — промълви Майлс.

Мартин сви рамене. Спокойната огледална повърхност на водата също не отговори.

Когато Мартин все пак успя да вдигне скутера във въздуха без да закачи дърветата, Майлс откри отгоре разчистен от дърветата участък на около километър от язовира и провери мястото му на картата. Той нареди на Мартин да се приземят в двора пред къща, построена от потъмняло от времето сребристо дърво. Хижата, с толкова познатата дълга веранда, от която се откриваше прекрасен изглед към долината и новото езеро, изглеждаше същата като преди, макар че надолу по склона имаше няколко нови стопански постройки.

На верандата излезе мъж — да види какво се е приземило в двора му. Това не беше плешивият еднорък говорител Карал, а напълно непознат тип — високо момче с късо подстригана черна брада. Перилата на верандата бяха изработени от рендосана свежа дървесина; младежът се облегна на тях така, като че ли всичко тук е негова собственост и с интерес наблюдаваше скутера. Майлс слезе от скутера и за миг неуверено погледна мъжа, мислено репетирайки обяснението за появяването си и тайно се радваше на внушителните габарити на Мартин. Навярно трябваше да дойде с обучен телохранител.

Но в този момент лицето на непознатия внезапно грейна.

— Лорд Воркосиган! — извика той. Слизайки от верандата през две стъпала едновременно, той се хвърли към Майлс, разперил ръце в радостно приветствие и широко усмихнат. — Много се радвам да ви видя отново! — Изведнъж усмивката му се стопи. — Надявам се, че нищо лошо не се е случило?

Е, добре; значи все някой го помнеше от онова разследване тук преди десет години.

— Не, просто се отбих да ви видя — отвърна Майлс, когато мъжът се приближи и стисна ръката му — и двете му ръце — с ентусиазиран възторг. — Нищо официално.

Чернобрадият отстъпи крачка назад, вгледа се в лицето му и усмивката му се смени с хитра насмешка.