Лоис Бюджолд - Памет

Играта започна Иван. Всеки от братовчедите сядаше зад управлението на скутера и летеше през дълбоката, извиваща се клисура, докато другия или се предаваше, пляскайки по панела — по подобие на пляскането по тепиха в бойните спортове — или докато не се разделеше със закуската си. За да се прелети както трябва, първо трябваше да се изключат някои вериги от системата за безопасност на скутера — номер, за който Майлс предпочиташе Мартин да не научава. Отначало Майлс поведе по точки пред Иван просто като не закусваше нищо преди полета, докато накрая Иван се досети каква е работата и започна да настоява на съвместна закуска, за да се гарантира честна игра.

Майлс спечели последния рунд, като го предизвика на нощен полет. Иван летеше първи и ги прекара през клисурата живи, макар че беше пребледнял и изпотен, когато машината изскочи от последния завой и се хоризонтира.

Майлс пое щафетата и изключи фаровете на скутера. Трябваше да отдаде дължимото на смелостта на Иван: той се хвърли с вопъл към пулта и започна да блъска по копчето за аварийно катапултиране (изключено), едва когато разбра, че братовчед му води скутера по клисурата със същата скорост, но със затворени очи.

Майлс, разбира се, не си направи труда да спомене, че през предните три дни е минал по този маршрут със същата скорост повече от шестдесет пъти, като постепенно е поляризирал покрива до пълна непрозрачност.

Това бе последният рунд на тази игра. Иван никога повече не го предизвика.

— На какво се усмихвате, милорд? — попита Мартин.

— А… на нищо, Мартин. Сега завий надясно и мини над средата на онези дървета. Любопитен съм да видя какво става с моята гора.

Неговите вечно отсъстващи от областта предци Воркосиган отделяха по-голямо внимание на разновидностите на селското стопанство, които изискваха минимални грижи. След пет десетилетия залесяване превъзходната твърда дървесина беше почти готова за постоянна селективна сеч. Може би след още десетина години? Участъци с дъбове, кленове, брястове и брези си съперничеха по красота под есенното слънце. Тук-там по стръмните планински склонове тъмнееха студоустойчивите, създадени с помощта на генното инженерство черни абаносови дървета; нов вид — или по-точно нов на Бараяр, — внесен едва преди тридесет години. Интересно, за какво ли ще отидат всички тези дървета: за мебели, къщи, други полезни вещи? Искаше му се поне някои от тях да се използват за нещо красиво. Да речем, за музикални инструменти или скулптури.

От съседния хребет в небето се издигаше облак гъст дим. Майлс се намръщи.

— Насочи се натам — нареди Майлс и посочи с ръка.

Но когато се приближиха, откри, че всичко е наред: просто бригада от тераформисти изгаряше още един склон на хълма, унищожавайки отровните местни шубраци преди да обработи почвата с органичен тор от земен произход и да посади млади фиданки.

Мартин описа кръг над тях и шестимата мъже с кислородни маски, вдигнали глави, весело им помахаха, без изобщо да подозират кой ги наблюдава оттам.

— Поклати крилата в отговор — нареди Майлс и Мартин го изпълни незабавно.

Интересно, какво ли е да вършиш тази работа всеки ден — да тераформираш Бараяр по древния, не изискващ модерни технологии начин, метър по метър. Ала така поне за да оцениш какво си постигнал в живота, беше достатъчно просто да се огледаш.

Отдалечиха се от горската плантация и продължиха на запад над червено-кафявите хребети, на места осеяни с кръпки земна зеленина, бележещи тук човешки селища, а там — дива растителност. Покритата със сняг сива планина се извиси от лявата им страна. Майлс се облегна назад в креслото и за миг притвори очи, усещайки безпричинна умора; той ядеше и спеше както обикновено. Накрая въпросителното мърморене на Мартин го принуди да отвори очи и той видя далечния блясък на дългото езеро при имението Воркосиган, което като огъната дълга ивица се виеше на запад сред пъстрите хълмове.

Прелетяха над селото, намиращо се в подножието на езерото и стоящите до него обгорени развалини на замъка. Именно заради този замък някога беше възникнало това село. Майлс накара Мартин да обиколи повторно района преди да се спуснат и да кацнат в имението. Тук се бяха появили поне сто нови вили, осеяли брега на езерото по цялото му протежение и от двете страни, на няколко километра от района, притежаван от Воркосиган. Къщите принадлежаха на хора от Хасадар и Ворбар Султана. Ето го и източника на демографския взрив: поне дузина яхти, загрозяващи — или украсяващи, в зависимост от гледната точка — синята повърхност на езерото. Селото също беше нараснало, понеже снабдяваше с продукти както почиващите, така и няколкото стари консервативни ворски имения в областта.