Лоис Бюджолд - Памет

Да… това оправдание можеше да важи за преди две, дори преди едно поколение. Ала сега?

„Нас, Воркосиган, империята ни откъсва от собствената ни област и ни използва, без да върне онова, което е взела. И после се шегува с нашето обедняване.“ Странно… Никога не беше мислил за ревностната служба на семейството си като за скрит данък, тегнещ върху областта.

Майлс изчака десет минути повече, отколкото възнамеряваше първоначално, после каза:

— Сега завий на юг. Но се издигни с още хиляда метра.

— Да, милорд. — Скутерът се наклони надясно. Малко по-късно автоматичният маяк на земята ги засече и прати стандартното предупреждение по комуникационния пулт. Разнесе се записан глас:

— Опасност. Навлизате в опасно радиоактивна зона…

Мартин пребледня.

— Милорд? Да продължавам ли в тази посока?

— Да. На тази височина няма опасност. Години минаха, откакто за последен път съм летял над пустошта. Винаги ми е било интересно да следя как се развиват нещата там долу.

Обработваемата земя бе отстъпила на горите още преди много километри. Сега дърветата започнаха да стават все по-редки, цветовете им — по-странни и все по-силно в тях преобладаваше сивото; в някои райони растителността беше изсъхнала, в други — необикновено гъста.

— Знаеш ли, почти всичко това е мое — загледан надолу, каза Майлс. — Искам да кажа, лично мое. Не защото баща ми е областен граф. Дядо ми завеща тези земи на мен. Не на баща ми, като по-голямата част от другите ни владения. Винаги съм се чудил какво е искал да ми каже с това. — Изродена земя за изроден наследник, намек за това, че Майлс е инвалид още от раждането си? Или примирено признание, че животът на граф Арал Воркосиган ще изтече дълго преди да се възродят тези загинали земи? — Никога не съм стъпвал долу. Имам намерение някой ден да се облека в противорадиационен костюм и да посетя тези земи — но само след като създам деца. Казват, че имало много странни растения и животни.

— Но хора няма, нали? — попита Мартин, разглеждайки с видимо безпокойство пейзажа долу. Макар че не му беше казано нищо, той се издигна с още няколкостотин метра.

— Има. Малко скитници и бандити, които и без това не очакват да живеят достатъчно дълго, за да се разболеят от рак или да имат деца. От време на време областната гвардия ги лови и ги прогонва. На отделни места се създава измамното впечатление, че земята се възстановява. Всъщност през трийсетте години на моя живот радиационното равнище в отделни райони се е понижило наполовина. Когато остарея, тази територия тъкмо ще започне да става използваема.

— След десет години ли, милорд? — Устните на Мартин се изкривиха в недоверчива усмивка.

— Бих казал, по-вероятно след петдесет години, Мартин… — спокойно го поправи той.

— О!

След няколко минути Майлс проточи шия и погледна през прозореца вляво.

— Ей там. Онова петно са останките от Воркосиган Вашной, старата областна столица. Ха! Сега става сиво-зелено. Когато бях дете, всичко тук беше съвсем черно. Интересно, дали още излъчва сияние през нощта?

— Можем да се върнем тук когато се стъмни и да проверим — след кратка пауза предложи Мартин.

— Не… няма нужда. — Майлс се отпусна назад и отправи очи към издигащата се на юг планина. — Това ми стига.

— Мога да увелича малко скоростта — каза младежът, когато пейзажът смени оттенъка си от плесенясал в по-здравословните зелени, кафяви и златисти цветове. — Да видим на какво е способна тази машина. — Тонът му беше явно умоляващ.

— Аз знам на какво е способна — отвърна Майлс. — И днес не се налага да бързам. Може би друг път.

Мартин не за пръв път правеше такива намеци — очевидно намираше вкуса на новия си работодател към пътуването за прекалено бавен и скучен. Майлс го сърбяха ръцете да му отнеме щурвала и да му покаже какво значи завладяващ полет през Дендарийската клисура. Да прелетиш по тази бясна, завиваща ту нагоре, ту надолу аеродинамична тръба, покрай големия водопад и под него — това беше напълно достатъчно, та пътника, вкопчен с побелели ръце в седалката си, да повърне.

Уви, дори ако ги нямаше припадъците, Майлс смяташе, че вече не е готов за това — нито физически, нито психически, нито морално. Във всеки случай, не и по начина, по който някога го бяха правили с Иван, когато бяха малко по-млади от Мартин сега. Беше цяло чудо, че не се бяха убили някъде. Навремето бяха убедени, че това се дължи на забележителните им ворски умения, но сега, със задна дата, това приличаше по-скоро на божествена намеса.