Лоис Бюджолд - Памет

— Къде отиваме, милорд? — поинтересува се Мартин, докато сядаше в гравитоскутера и раздвижваше пръстите си.

— В едно малко планинско селище, наречено Силви Вейл. — Майлс се наведе и въведе инструкциите в навигационната програма, която засвети пред тях оцветена триизмерна решетка. — Искам да кацнеш именно в тази точка, ето в тази малка долина, веднага след този склон. Всъщност това е гробище. Между дърветата трябва да има достатъчно пространство, за да спуснеш скутера. Или поне имаше последния път, когато бях там. Това е много красиво място, точно до един поток. Слънчевите лъчи се процеждат между клоните… може би трябваше да си вземем припаси и да си направим пикник. Намира се на четири дни път пеш оттук или два и половина с кон. И на по-малко от час със скутер.

Мартин кимна, запали двигателя, издигна машината над хребета и потегли на югоизток.

— Обзалагам се, че мога да ви закарам за още по-малко време — предложи той.

— Не…

— Отново ли ще минем по заобиколен път?

Майлс се поколеба. Сега, когато вече бяха във въздуха, нетърпението отслабна, заменено от нарастващ страх. „А ти си мислеше, че е трудно да искаш извинение от императора.“

— Да. Исках да ти покажа няколко неща за скутерите и възходящите въздушни течения в планините. Лети право на юг, а ето там — на запад, към онези върхове.

— Да, милорд — упражни новопридобития си стил на ворски прислужник Мартин, но незабавно развали ефекта, като прибави: — По дяволите, това е далеч по-добро от поредния урок по езда. — Двамата с Глупака се разбираха не толкова добре, колкото беше очаквал Майлс. Мартин явно предпочиташе скутерите.

Последва твърде интересен час в Дендарийската клисура и нейните околности. Дори градското момче Мартин остана впечатлен от величествената природа, с удоволствие забеляза Майлс. Те летяха значително по-бавно, отколкото някога Майлс и Иван; като последица от урока закуската в коремите им малко се развълнува, но нямаше непосредствена опасност да излезе навън. Накрая всички оправдания за забавянето се изпариха и те, завивайки, отново поеха на изток.

— А какво има там, в този Силви Вейл? — попита Мартин. — Приятели? Гледки?

— Не точно. Когато бях горе-долу на възрастта на брат ти — всъщност тъкмо бях завършил Имперската академия, — графът, моят баща, ми натресе… тоест ме направи свой Глас в процес, който трябваше да се разгледа от графския съд. И ме прати в Силви Вейл да проведа разследване и съд относно едно убийство. Убийство на бебе заради мутации, точно в стила на древните традиции.

Мартин сбърчи лице:

— Планинци! — с отвращение каза той.

— Ммм. Всичко се оказа далеч по-сложно, отколкото очаквах, дори когато успях да хвана истинския виновник. Момиченцето — а тя беше убита четири дни след раждането си, защото имала заешка устна, — се казваше Райна Ксурик. Ако беше живо, сега щеше да е почти на десет години. Искам да си поговоря с нея.

Веждите на Мартин тръгнаха нагоре.

— А вие… ъ-ъ… често ли приказвате с мъртъвци, милорд?

— Понякога.

Момчето колебливо се усмихна, сякаш казваше: „Надявам се, че това е шега“.

— И те отговарят ли ви?

— Понякога… Ти никога ли не приказваш с мъртъвци?

— Не познавам такива. Освен вас, милорд — поправи се Мартин.

— Аз бях само потенциален мъртвец.

„Не бързай, Мартин. С времето кръгът на познанствата ти неизбежно ще се разшири.“ Майлс познаваше много мъртъвци.

Но дори и в този дълъг списък Райна заемаше специално място. След като свали от Имперската служба целия фалшив блясък, похарчи за кариерата си всичко, което можеше, преодоля всички идиотски правила и скрити гнусотии на армията… когато тази дяволска игра завърши, когато всичко стана истинско и наистина тежко, и се наложи да се жертват животи заедно с душите им… Райна оставаше единственият символ на службата му, който не беше загубил смисъл. Майлс с ужас усещаше, че в последно време, в цялата тази неразбория, някъде беше загубил връзката си с Райна.

Нима толкова се беше увлякъл от играта на Нейсмит и от желание да спечели, че беше забравил за какво играе? Райна — това е единствената пленница, която Нейсмит не може да освободи — през всичките десет години тя лежи под земята.

Имаше предание — вероятно измислено — разказващо за един от предците на Майлс, граф Зелиг Воркосиган. Той събирал — или по-скоро, опитвал се да събира — данъци от населението на своята област, които тогава се радвали на тази дейност не повече, отколкото сега. Някаква бедна вдовица, чиито нехаен съпруг й беше оставил в наследство само дългове, предложила на граф Зелиг единственото, което имала — звуците от барабана на своя син и самия син в добавка. Зелиг, както се разказвало в преданието, приел барабаненето, но върнал момчето. Чиста проба ворска пропаганда.