Лоис Бюджолд - Памет

— Значи там е било най-подходящото място, така ли?

— О, да. Най-тясното място, с най-голяма разлика във височината и с най-силен поток. В бъдеще енергията няма да ни стига, но това е само отправна точка. Без тази енергия сега щяхме да сме в застой. А сега можем да се развиваме. Например, щяхме ли да спечелим областната лотария за доктор, без електрическа енергия за клиниката?

— Нищо не може да те спре, а?

— Да, милорд, и вие знаете от кого съм се научил.

Разбира се, от Хара, жена му. Майката на Райна. Майлс кимна.

— Като стана дума за Хара, къде е тя сега? — Бе дошъл тук, желаейки само да се изправи мълчаливо пред мъртвите, но сега все по-силно му се искаше да поговори с Хара.

— Преподава в училището. Пристроих там нова стая… вече имаме две учителки. Момичето, което Хара обучи, се занимава с малките, а Хара — с по-големите.

— А мога ли… ъ-ъ… да я видя?

— Та Хара жив ще ме одере, ако ви пусна да си заминете без да се видите с нея! Елате, веднага ще ви заведа.

Зед, предал отговорността за Майлс на уважавано лице, му махна за сбогом и се запъти обратно към дома си, изгубвайки се между дърветата. Лем набързо инструктира бригадата си и зае мястото на Зед на задната седалка на скутера, влизайки сам в ролята на техен гид.

Поредният им кратък полет ги доведе до по-стара и по-традиционна сграда: продълговата хижа с две врати и два комина от необработен камък от двете й страни. Висящата над верандата голяма, ръчно гравирана табела с красиви ръкописни букви оповестяваше, че това е училище „Райна Ксурик“. Лем въведе Майлс през лявата врата; вървящият след тях Мартин неуверено се забави отвън. Двадесетина деца на различна възраст седяха пред ръчно изработени дървени бюра, на които имаше преносими комуникационни пултове и слушаха енергично жестикулиращата жена, стояща в другия край на стаята.

Хара Ксурик все още бе толкова висока и слаба, каквато си я спомняше Майлс. Правата й сламеноруса коса беше вдигната на кок на тила й в обичайната прическа на планинките; тя носеше семпла местна рокля, чиста и добре ушита. Подобно на повечето си ученици през това достатъчно топло време бе боса. Нейните приковаващи вниманието сиви очи искряха от топлота и живот. Когато видя Майлс и Лем, Хара незабавно прекъсна урока.

— Лорд Воркосиган! Виж ти, изобщо не очаквах да ви видя! — Хара се хвърли към него със същата енергия като Зед и Лем, но не се задоволи с ръкуване, а го прегърна. Е, поне не го повдигна от земята! Скривайки изумлението си, Майлс силно напрегна мозъчните си гънки в достатъчна степен, за да я прегърне в отговор, а когато тя го пусна, я хвана за ръцете и леко ги разпери.

— Здравей, Хара. Изглеждаш прекрасно.

— Не съм ви виждала от Хасадар.

— Да, аз… отдавна трябваше да дойда. Но нямах никакво свободно време.

— Трябва да ви кажа — най-важното за мен на света беше, че дойдохте на дипломирането ми в учителския колеж.

— Просто късмет, че тогава бях на Бараяр. Самият аз нямам заслуга за това.

— Въпрос на гледна точка. Елате, вижте… — Тя го замъкна до учителското място в предната част на стаята. — Деца, вижте кой ни е дошъл на гости! Това е нашият лорд Воркосиган!

Те го зяпнаха по-скоро заинтригувано, отколкото с подозрение или отвращение. После преместиха поглед от странното човече, стоящо пред тях в плът и кръв, към изображението, висящо на стената, сравнявайки едното с другото. Над екрана за видеопроектора бяха строени в редица три портрета, два от които задължителни: на единия се кипреше император Грегор във великолепната си парадна униформа, от другата сурово гледаше графът на областта им, бащата на Майлс, облечен в най-тържествената кафяво-сребриста униформа на рода Воркосиган. Присъствието на третия портрет бе малко необичайно — от държавните учреждения не се изискваше да поставят образи на наследниците на графовете, — ала от стената с усмивка го гледаше собствената му физиономия. На тази снимка той изглеждаше много млад, беше в зелената си парадна униформа със светлосини петлици на младши лейтенант. Трябваше да е от завършването му на Академията, защото на петлиците все още не проблясваха сребърните очи на Хор. Откъде, по дяволите, я бе намерила Хара?

Тя гордо го показа на учениците си, горда като екскурзовод на изложба и развълнувана като шестгодишно дете, което се хвали на приятелите си с буркана с бръмбари. Идвайки в Силви Вейл, Майлс не смяташе да се среща с някого, още по-малко да говори пред публика, затова се чувстваше ужасно неподходящо облечен — в старата си риза в селски стил и износени черни панталони, останали от стара служебна униформа, да не говорим за измачканите армейски обувки, изцапани с кал от брега на язовира. Но той все пак успя да изстиска от себе си няколко общи думи от вида: „Отлично, забележително!“, които изглежда задоволиха всички. Хара излезе с него на верандата и го отведе в другата стая; там целия спектакъл се повтори отново, от което младата учителка за малко щеше да припадне, а малките ученици започнаха да се въртят така, че едва не излетяха от стаята.